Обречен на мълчание

В представите си бе очаквал да види жена в светла униформа, но тя бе облечена с униформата, която в армията наричаха „униформа — клас А“: Тъмнозелена пола, кител в същия цвят, светлозелена блуза и черна вратовръзка на кръстчета. На главата й имаше леко килната зелена гарнизонна фуражка с офицерски златни кантове. През рамо бе преметнала черна чанта, а в ръка държеше черно кожено дипломатическо куфарче. Тя се усмихна приветливо.

— Господин Тайсън?

— Не. Аз съм лейтенант Тайсън. Предполагам, цивилното ми облекло ви обърка. — Той протегна ръка. — Златният дъбов лист ми подсказва, че вие сте майор, а картичката с името ви ми казва, че сте Харпър. Здравейте, майор Харпър.

Здрависвайки се с него, тя каза:

— Не е необходимо да носите униформа.

— Добре. — Той я изгледа бързо. Косата й бе меденожълта, очите — бледосини, и целият й вид подсказваше, че е израсла на воля, сред чист въздух. Представи си я сред царевични поля и в обкръжението на провинциални богомолци. Някъде под обезличаващата женския силует униформа се криеше хубаво тяло. Той се отмести: — Моля, заповядайте.

Тя влезе, като свали фуражката си. Размениха си няколко думи за облачното време, за полета й насам и за неговия дом.

Тайсън пое фуражката й и я остави върху шкафа в антрето, после попита:

— Да взема ли куртката ви? Тя се поколеба:

— Да, ако обичате.

Остави куфарчето и чантата си, после разкопча четирите медни копчета на куртката си и я свали. Тайсън забеляза, че светлозелената й блуза също бе добре скроена и й стоеше доста по-прилепнала по тялото, отколкото би се понравило на шефовете в армията. Той прибра куртката й в гардероба в антрето и се обърна към нея. Няколко секунди се гледаха един друг.

— Насам.

Преведе я през всекидневната към кабинета си в задната част на къщата. Посочи й едно кожено кресло и тя седна, отбелязвайки:

— Хубава стая.

— Благодаря. — Той бе изнесъл кашоните и всички други неща, които биха могли да издадат, че възнамерява да се изнася от жилището си. Тайсън се доближи до шкафа, където се намираше барчето, върху което стоеше кафеварка и наля кафе в две чаши: — Ще пийнете ли малко ликьор или коняк с кафето? Или може би в обновената ни армия офицерите вече не пият, когато са на дежурство?

— Пият. Но аз ще се въздържа засега.

Тайсън си сипа малко ирландски ликьор в кафето.

— Клин клин избива. — Реши, че тя е забелязала зачервените му очи, но след като бе изпуснал тая забележка, мислеше, че трябва да се изясни. — Снощи, след като ми се обадихте, пих с едни приятели. Всъщност, бе нещо като благотворително парти за моята защита — излъга той. — Всяка година на Четвърти юли в клуба организират подобни неща — в моя клуб — и всички бяха патриотично настроени, така че решиха да раздадат шапката за събиране на средствата. — Тайсън се усети, че не е много добър в тая си роля, но въпреки това добави: — Имам доста поддръжници тук — В моя град. Научих също, че се организира и защитен фонд в национален мащаб… В случай че ми потрябва.

Керън Харпър извади малко картонено листче от куфарчето си:

— Нека първо да започнем с формалностите. Да изясним правата ви и всичко останало. Длъжна съм да повторя това сега, когато сме лице в лице, макар че вече ви го казах по телефона. Нали знаете?

— Сметана?

— Да, ако обичате.

— Захар?

— Да… Бих искала да ви прочета правата ви. — Тя погледна листчето.

— Слушам. — Той сипа сметана и захар в чашата й.

— Добре… имате право да мълчите…

— Извинете. Една или две бучки?

— Само една, моля. Имате право да задавате въпроси на свидетелите. Имате право да бъдете защитаван от военен адвокат. — Тя продължаваше да чете от листчето, докато Тайсън постави чашата с кафе пред нея.

Той реши да седне на бюрото си, после се отказа от това свое намерение. Седна в креслото срещу нея, от другата страна на масичката и остави чашата си. Загледа се в нея, докато тя четеше краткия списък с правата му. Поне десетина пъти бе чел тоя списък на заподозрени лица и всеки път наново изпитваше онова неудобство, онова напрежение, което се появяваше между него и войника, седящ насреща му.

Керън Харпър вдигна очи от листа.

— Ясни ли са би правата според Наказателния кодекс на военното правосъдие?

— Да, госпожо.

— Желаете ли да си вземете военен адвокат?

— Не, госпожо.

— Желаете ли на разговора ни да присъства вашият собствен адвокат?

— Той сега играе голф.

Тя го погледна въпросително.

— Както ви казах и по телефона, не желая. Тя кимна небрежно:

— Длъжна съм да ви информирам за съдебните обвинения, предявени към вас. Засега не съществуват такива. Но очевидно това, което имаме предвид, е обвинение в убийство.

Тайсън не каза нищо. Тя продължи:

— Както ви казах, засега няма свидетели, но ако се появят, имате право да им задавате въпроси, в случай че се заведе съдебно дело. На този етап имате право да посочите свидетели, които биха свидетелствали във ваша полза или поне биха смекчили обвиненията срещу вас със своите показания. Имате ли предвид такива свидетели?

— Не, госпожо.

— Имате право и да направите някакво изявление, ако желаете. Желаете ли?

— Не, госпожо.