Обречен на мълчание

Мислеше да се включи в празненствата, но реши, че няма настроение да се среща с хора, нито пък му се искаше да поставя съседите си в неудобно положение. Единственият му избор бе да се напие, да се качи на колата, която бе взел под наем, и да потегли към Саг Харбър.

Тайсън отвори задната врата и влезе в къщата. Наля си още скоч. Взе няколко книги от етажерката и ги пусна в един кашон. Възнамеряваше на сутринта да отиде в Манхатън и да се нанесе в апартамента на Пол Стайн.

Телефонът иззвъня, но той не му обърна внимание и продължи да се рови из чекмеджетата на бюрото си и да търси джобния си калкулатор. Телефонът продължаваше да звъни. Само няколко души знаеха новия му номер, а не му се щеше да разговаря с никой от тях в момента. Намери калкулатора и го пъхна в куфарчето си. Телефонът все още звънеше. Изведнъж му хрумна, че може да е Дейвид, и вдигна слушалката.

Обади се непознат женски глас:

— Господин Бенджамин Тайсън?

— Кой се обажда?

— Майор Харпър.

Той усети, че стомахът му се свива.

— Аз съм от Главната военна прокуратура — продължи гласът. — Съгласно член 31 от Наказателния кодекс на военното правосъдие съм назначена да водя разследване във връзка с някои обвинения по повод извършени престъпления в болница „Милосърдие“ в република…

— Сериозно ли говорите?

— Да, лейтенанте, абсолютно. Тайсън седна в креслото си.

— Как намерихте телефонния ми номер?

— Получих го в документите с инструктажа.

— Този номер не е регистриран.

— Не виждам какво общо има това със случая. Извинявам се, че ви се обаждам в деня на празника…

— Откъде се обаждате?

— От Вашингтон, което също е без значение, лейтенанте.

— Не желая да ме наричате лейтенант.

— Не сте ли получили заповедта за назначението ви на активна военна служба?

Тайсън се наведе напред и задраска по един лист. Очакваше обаждането, а се оказа, че не е подготвен за него. Преди няколко дни все още бе в състояние да напусне страната по законен начин. Днес вече бе офицер от армията на Съединените щати и нямаше свободата, на която се радваха повечето американски граждани. Майор Харпър каза:

— Изпратили са ми разписка за препоръчано писмо, което вие…

— Да, по дяволите, получих въпросния плик. След кратко мълчание майор Харпър продължи:

— Бих се радвала, ако разговаряте с мен с необходимото уважение, което се изисква от моето звание.

Тайсън потри очи и се облегна назад в стола си.

— Да не би да искате да ви казвам „госпожо майор“?

— Точно това е правилното обръщение към една жена офицер с по-висок чин.

Тайсън въздъхна дълбоко. Главата започваше да го боли, а стомахът му отново се присви. Той отговори с по-мек тон:

— Дадено. Предполагам, че трябва да бъда колкото се може по-учтив, госпожо майор.

Тонът й веднага омекна:

— Съжалявам, ако съм реагирала малко остро.

— Няма проблеми. С какво мога да ви бъда полезен?

— Ами, както ви казах, ще водя това неофициално разследване, за да докажа дали някои от обвиненията срещу вас, изнесени в книгата „Уей: смъртта на един град“, са основателни. Предполагам, че вече сте чели книгата.

— Заглавието й ми звучи познато.

— Щях да започна разследването си от друга посока, но после ми дойде наум, че навярно ще желаете да изложите първо вашата гледна точка.

— Има резон.

Майор Харпър продължи:

— От мен се изисква да ви разясня вашите права според член 31 от Наказателния кодекс на военното правосъдие. Имате право да не говорите и да си вземете адвокат. Длъжна съм също и да ви информирам, че в случая става дума за евентуално обвинение в… убийство.

Тайсън не отговори. Тя продължи:

— Имате право и да задавате въпроси към свидетелите, но сега-засега нямаме такива. Както вече ви казах, първо се обаждам на вас. Вижте, като офицер вие добре знаете правата си. Това, което искам да знам, е дали желаете да се срещнем.

Тайсън помисли, преди да отговори. Жената бе необикновено откровена, защото си призна, че не е предприемала нищо друго, преди да му се обади. Обикновената процедура при едно следствие в армията, припомни си той, бе да се внуши на заподозрения, че вече са налице куп свидетели против него, че има купища подписани признания и цели планини с неоспорими доказателства.

Изведнъж помисли, че има искрица надежда всичко това да се отмени на този етап. До голяма степен нещата зависеха от него и от тази непозната жена, и той го знаеше. Разбира се, съществуваха и други фактори, но заключението на предварителния офицер следовател, че не е необходимо да се завежда дело по случая, можеше да сложи край на всичко това. Тайсън се съгласи:

— Добре. Нека се срещнем.

— Искате ли дойдете във Вашингтон?

— Не особено.

— Тогава аз ще дойда в Ню Йорк. Какво ще кажете за утре?

Тайсън помисли малко и отговори:

— Добре.

— В колко ще ви бъде удобно?

— За кое място говорим, майоре?

— Ами, има няколко възможности… на летището, във форт Хамилтън…

— Не, не.

— В службата ви?

— Не мисля, че ще бъде много подходящо, освен ако не дойдете в цивилни дрехи.

— Ами, бих могла да го направя, но… не може ли да се срещнем у вас?

Той й отговори: