Обречен на мълчание

— О, естествено. Вече цели пет седмици е в списъка на бестселърите в „Таймс“. В момента е номер дванайсети и продължава да се изкачва нагоре. Двамата с Пикард можете да направите малко реклама в Ист Енд. Тая смахната книга пусна цяла бомба, както казваме ние в бизнеса. Аз ще се заема с обществените връзки.

— Никак не е смешно.

— Прав си — съгласи се Дейвид. Марси сви рамене.

— Просто се опитвам да убия времето, докато дремем на тая проклета колона.

Приближиха площада в края на улицата. В центъра се издигаше висок бял пилон. Американското знаме се ветрееше красиво на вятъра, духащ откъм пристанището, и се удряше в пилона. Отвъд площада сред малък парк се намираше вятърна мелница, обърната към пристанището. От дясно бе Лонг Уорф, претъпкан с коли, хора и рибари. Лодките се полюшваха, завързани към пристана и Тайсън дори чуваше скърцането на въжетата.

— Спомням си това място — каза Дейвид. — Ей там се приземи един червен хидроплан.

— Някога често обядвахме в ресторанта на кея. Виждаш ли го? — посочи Марси.

— А, да. Веднъж помагах да разтоварят рибата от една лодка.

Тайсън също се обади:

— Това бе най-големият улов за деня. Червена мексиканска риба. Час след това платих по девет долара за една порция от нея.

— Имаш селективна памет — забеляза Марси. Тайсън кимна:

— Все още нищо не знаеш, докато не установиш каква селективна амнезия имам, когато застана на подсъдимата скамейка.

Всички замълчаха. Тайсън заобиколи площада и се насочи към Норт Хейвън през моста, гъмжащ от бегачи, велосипедисти и пешеходци. Зави наляво по Бийч Роуд, после отново наляво към едно малко полуостровче, наречено Бей Пойнт.

— А сега накъде?

— Ето там, към носа със сивия чакъл.

Когато колата заслиза по извития път, Тайсън погледна вилата с бели украси. Тревата бе висока и покафеняла; над малката входна врата висяха разцъфналите розови цветове на мимозата. Навсякъде, където си бяха намерили празно местенце, бяха избуели бурени, а в единия край на двора хвърляха сенките си неокастрено кедрово дърво и смърч. Беше много красиво наистина.

— Тук има ли електрическо осветление?

— Не се занасяй, Тайсън.

Той спря колата насред алеята и изключи мотора. Последва тишина, докато разглеждаха мястото, все още без да слизат от колата.

— Искаш да кажеш, че това тук струва девет хиляди долара за едно лято? — попита Тайсън.

Марси се сопна:

— Радвай се, че имахме късмет да го уредим за толкова. Нищо друго не бе останало по целия Ист Енд. — И след малко добави: — Необикновено е, при това е и на залива.

Дейвид отвори задната врата.

— Ще отида да поразгледам.

Той се измъкна от колата и изчезна зад гаража. Марси и Бен седяха в пълно мълчание. Моторът изтрака, а отнякъде запя щурче. Тайсън се обади:

— Права си. Тая вила не е много далече от оная, която бяхме наели преди две години.

— Преди осем години.

— Така ли? Как лети времето!

Той погледна къщата и дърветата и си спомни за онова лято. Всеки петък след работа вземаше влака от Пен Стейшън до Бриджхемптън и започваше едно тричасово пътуване, което не ставаше много по-приятно от факта, че убиваше времето си във вагон-ресторанта. Марси и Дейвид го чакаха на гарата. Обикновено вечеряха в една кръчма в Бриджхемптън, чието име не му идваше наум в момента. В понеделник сутрин, по изгрев, той се качваше на един скапан автобус заедно с много други мъже и жени, които като него се връщаха на предните линии, за да започнат новата работна седмица. Марси тогава си търсеше нова работа и прекара цялото лято в Саг Харбър с Дейвид.

— Къде се отнесе? — прекъсна мислите му Марси. Той я погледна.

— В онова лято. Тя кимна.

— Ти прекара тук почти целия август.

— Да, така беше. В „Перегрин“ нещата вървяха мудно. В оная година, струва ми се, никой не произвеждаше изтребители или военни хеликоптери. Сега всичко е различно.

— За нещастие, да.

— А ти? Никой ли не се нуждае от бърза реклама това лято?

— Казах ти, взех такава отпуска, че да мога да се върна на работа когато си поискам. Том се съгласи да ми я уреди по тоя начин. Бе много внимателен и прояви разбиране.

— Добрият стар Том.

Те помълчаха известно време, после Тайсън отвори вратата си.

— Е, хайде да видим каква къща на ужасите си наела това лято.

Тръгнаха през ливадата, обрасла в бурени, и Марси извади ключа. Влязоха направо в боядисана в бяло всекидневна, мебелирана според Тайсън доста луксозно за стандартите на къщите, давани под наем в Ист Енд: хром, стъкло, моделирана пластмаса и бежова кожа.

В другия край на всекидневната имаше пълзяща стъклена врата, от която се излизаше на дървена веранда. Марси отиде до вратата, отвори едното й крило и пое дълбоко въздух.

— Усещаш ли дъха на морето?

Тайсън отвори другото крило и излезе на верандата, покрита с червени дървени дъски. Марси го последва. Той се огледа наоколо. По края дворът завършваше със заплетени храсталаци от шипки и купчини камъни. Отвъд двора бе водното пространство, наречено Саг Харбър Коуб. Дейвид се катереше по камъните.

— Дано наоколо да се намерят и други хлапаци на неговата възраст, за да има с кого да се забавлява — каза Тайсън.