Осем ловки демона

Накара ме да вляза в залата, да се кача на подиума с трона и да махна гоблените от стената зад него. Под третия гоблен беше скрито това, което той очакваше — малка полирана врата, през която също можеше да се влезе във вътрешността на кулата. Хукнах нагоре по витата стълба като вземах по две стъпала наведнъж. Надявах се, че Небесният господар все още крещи и че гласът му ще заглуши шляпането на сандалите ми по камъка. Когато обаче стигнахме горе, видяхме че няма само една стая за тайни срещи, а две, и че за да се стигне до втората, трябва да се премине през първата. Почувствах опасността веднага щом Господарят Ли слезе от гърба ми, отвори вратата, обкована със злато, и прошепна:

— Ако не ме лъже чувството ми за ориентация, те би трябвало да са там вътре.

Стори ми се, че чувам слаб глас, който би могъл да принадлежи на Небесния господар, но стаята, която трябваше да пресечем, за да стигнем дотам, ми се стори по-интересна.

Прекрачихме прага и нагазихме в дебелия осем сантиметра червен килим. Стените бяха покрити с кадифе, а в средата имаше огромно легло с копринен балдахин. Навсякъде бяха окачени портрети на едно и също същество, които го представяха в най-добрата възможна светлина. Портретите бяха на Змията, но не бях в настроение да се възхищавам на Великия страж за проявената находчивост да постави както пасивния си партньор, така и стаята си за тайни срещи толкова близо до работния си кабинет, зад залостената врата. Преглътнах шумно и като тръгнах на пръсти след Господаря Ли, се опитах да изглеждам невидим, но без никакъв успех.

Минах зад един параван с дракони и изневиделица ме удари някакъв летящ дънер — поне така ми се стори. Още не се бях приземил, когато Змията улови Господаря Ли и елегантно го натъпка в огромна малахитова урна. Кадифето на стената омекоти страхотния удар. Надигнах се от дебелия килим и се спуснах към влечугото, което издаваше щастливи съскащи звуци. Тъй като проявих добрината да тръгна с главата напред, то започна да я подритва от левия си сандал към десния и обратно, сякаш беше детска топка. Когато накрая паднах на пода, на лицето му се появи странна змийска усмивка. Беше предназначена за добрия Вол Номер Десет, който любезно беше дошъл да го позабавлява, като умре много бавно. Сабленият удар, който ми нанесе с лявата си ръка, беше почти приятелски — не беше достатъчно силен, за да строши врата ми. Успях да се претърколя и да ритна немощно с крак и ми стана напълно по-ясно, че му е забавно, защото ме остави да се изправя.

Над гърлото на урната зад него се беше показала една сбръчкана старческа ръка, която стискаше нож за мятане. Господарят Ли можеше да движи китката си само няколко сантиметра, така че и дума не можеше да става да запрати ножа, но поне можеше да се опита да ми го подаде. Проблемът беше да се промуша покрай Змията, за да го взема. Можех само да се спусна напред и да се моля на боговете. Почти успях да хвана влечугото през кръста, да го вдигна и да го завъртя. За жалост, с това го ядосах. Змията изсъска и престана да си играе. Ръцете му се мушнаха под моите и без усилие се освободиха от хватката ми, след което дойде неговият ред. Обхвана ме отвсякъде и започна да ме стяга като боа, със сила; която можеше да натроши костите ми на пихтия. Със сетен дъх успях да извикам:

— Хвърляй! Хвърляй!

Надявах се да разсея противника и сполучих. Господарят Ли метна ножа силно, колкото можа, той се завъртя бавно във въздуха и се заби леко в гърба на Змията. Като че ли го ухапа мравка. Изви глава назад и видя стърчащата дръжка, от което никак не му стана приятно. Изсъска доста силно и се опита да премести центъра на тежестта си така, че да може да изрита с всичка сила урната, за да види кое ще се чупи на повече парчета — тя или старецът в нея. Това го накара за миг да отпусне смъртоносната си прегръдка. Аз се дръпнах рязко назад с всички сили и успях да се откопча. След това отново се хвърлих към него, сграбчих го през кръста и едва не си счупих гръбнака от усилието да го вдигна. Краката му се отделиха от пода. Можех само да се опитам да строша неговия гръбнак в острия ръб на голямата мраморна маса. Разбрах, че не съм улучил още като го тласнах надолу. Вместо на ръба, той падна на гладката, равна повърхност. Ледените му змийски очи ме гледаха втренчено и аз се опитах да строша врата му със саблен удар, но вече в ръката ми не беше останала никаква сила. Дори не мигна. Краката ми се подкосиха. Вкопчих се безпомощно в него и започнах да се свличам. Студеният му змийски поглед ме следваше напълно безучастно. Строполих се изнемощял на пода, а влечугото се изхлузи заедно с мен.

Лежеше на една страна, очите му още бяха вперени в моите и тогава разбрах, че се е случило чудо. Ножът на Господарят Ли се беше забил съвсем малко и може би щеше да се извади, ако падането върху масата не го беше наместило както трябва. Беше хлътнал в тялото му до дръжката — право в сърцето. Змията беше мъртъв.

Глава 11

Когато надникнах в урната, в очите на Господаря Ли прочетох изумление:

— Ама ти си жив?