Осем ловки демона

— Учителю — отговорих аз, — дали пък някое божество ни дължи някаква услуга? Защото в противен случай ще се разорим да купуваме благовония за пантеона в знак на благодарност.

Извадих го без да чупя урната и след като му разтрих краката, отново можеше да куцука поносимо. Погледна трупа на Змията и когато му казах какво се бе случило, поклати изумено глава. След това ми посочи зловещата страна на въпроса, за която не бях имал време да помисля.

— Няма как тази рана на гърба да мине за нещастен случай — каза той. — Каквото и да стане, очакват ни неприятни усложнения, но при всички случаи трябва да направим едно. Този труп трябва да изчезне.

Отворих уста няколко пъти, готов да направя няколко полезни предложения, но нищо не се получи. Без никакво съмнение Великият страж щеше да претърси замъка до основи — нямаше да остави камък върху камък, ако се наложеше, и щеше да пресуши защитния ров и да спусне гмуркачи в кладенците. Щом Господарят каза, че трупът трябва да изчезне, това означаваше, че наистина трябва да изчезне.

— Най-напред трябва да го махнем от това противно любовно гнездо — каза старецът решително. — Това поне няма да е трудно.

Направих два тура по стълбите и надолу по стената до градината — единия с Господаря Ли, а другия със Змията. Трупът се побра в една голяма ръчна количка (изобретение, за което съм говорил на варварите в друг мемоар) и го покрихме с парчета зебло от чували за тор. След това Господарят Ли се излегна комфортно отгоре, извади мехчето си с вино, започна да пее неприлични песни и да хълца, а аз забутах количката. Началникът на стражарите само се поклони. След грандиозната битка, която старият шаман беше водил, за да спаси живота на жената на Великия страж, му се полагаше да се напие до козирката и никой не би и помислил да му пречи. Закарах количката до фургона на кукловода и я оставих край него заедно с трупа. Бях сигурен, че никой няма да посмее да се приближи до стареца, защото на този свят няма нищо по-опасно от пиян шаман. Заварихме Йен Ших вътре. Въпреки че фургонът не беше никак малък, беше тясно, защото вътрешността му беше претъпкана с реквизит.

— Имаме един проблем — каза Господарят Ли. Йен Ших повдигна вежда.

— В количката навън има труп.

Йен Ших повдигна и другата си вежда.

— Трупът е на онова змиеподобно същество, което едва не уби Вол и съм сигурен, че Великият страж ще претърси всяка локва и всяка купчинка пръст наоколо, и че няма да спре, докато не намери този змийски син.

Йен Ших кимна.

— Имам две идеи — продължи Господарят Ли. — Едната е да маскираме трупа като по-голяма кукла.

Йен Ших посочи луната и направи въртеливо движение с ръка, с което искаше да каже, че времето лети, и след това си запуши носа, за да покаже, че скоро ще се размирише.

— Втората възможност е, да намерим начин да ги убедим, че някой тигър е успял да премине защитния ров, да се качи по стената и да изяде това глупаво копеле.

Йен Ших сви рамене и разпери ръце — как?

— Ще помислим — каза Господарят Ли и бръчките около очите му се присвиха, а Йен Ших се втренчи в брезентовото покривало и затананика. След това престана да тананика.

— Утре — каза той — Великият страж на Портата на гъските ще организира голямо празненство в чест на оздравяването на жена си.

— И докато трае то, един тигър ще изяде Змията?

— Докато трае то, Великият страж ще изяде Змията — поправи го Йен Ших.

Помислих си, че това е лош хумор, но явно Господарят Ли беше на друго мнение. Всъщност той погледна кукловода с нескрито възхищение.

— Приятелю! Ти си гений! — извика той.

— Но той не говори сериозно — намесих се аз. Погледнах Йен Ших, после Господаря Ли, после отново Йен Ших.

— Нали? — добавих с половин уста.

Не ми се ще да описвам какво се случи след това, но нямам друг избор, ако искам да разкажа честно и почтено за делата на Господаря Ли. Ще трябва да включа една подробност, която ме представя в още по-глупава светлина, отколкото обикновено. През следващите няколко часа един абсолютно неуместен образ упорито отказваше да напусне представите ми. Той се беше появил още в самото начало на тази история и нямах никаква представа защо е стиснал мозъка ми като с клещи, но нищо не можех да направя. Не преставах да виждам презрения варварин с очи като ледени висулки и каменно лице, седнал да пощи въшките си, потънал в мизерия, някъде в далечна чужбина, и дръзнал да натопи четката си в отрова от пепелянка, за да напише и изпрати идиотските си критически бележки чак до Китай.

— Добре, Флакус — прошепнах аз едва чуто, когато бутах тежката количка, пълна с пресни зеленчуци, към кухнята на замъка, — какво искаш да направя? Да си давам вид, че под репите няма никакъв труп, защото труповете са нещо прекалено мелодраматично? Глупости, приятелю Флакус, пълни глупости!