Осем ловки демона

— Ханджийо Ту! — изкрещя Господарят Ли. — Осемте божества демони, които са охранявали ключовете в клетките, са имали брат, човек, който е станал велик войн. Твоите хора знаят ли нещо за него?

— Брат? Не знаех, че са имали брат човек. Били са много странни и ако наистина са имали брат, той сигурно е изглеждал като гигантските водни буболечки, които ядат хората на юг. Казват, че имали вкус на омар, но истината е, че имат вкус на леко превтасало сирене.

Сервират ги със сушени осолени дъждовни червеи, който имат вкус единствено на сол. В южната част на Хупе ядат пепелянки и задушени мармоти, а деликатесът на Лингнан са малките плъхчета. Наричат ги „Медени пипчета“, защото сладурчетата се потапят в мед и след това се пускат на масата, а те пълзят наоколо и писукат: „пи, пи, пи“. Вечерящите ги ловят за опашките и ги лапат сурови. В по-изисканите домове дори ги оцветяват с естествени оцветители, за да подхождат на сервиза за хранене — например снежнобели „Медени пипчета“ обикалят около яркочервени порцеланови купи, от които долитат слаби хълцукания.

— Ханджийо Ту!

— Хълцуканията издават малки рачета с меки черупки, потопени в оризово вино, подправено с каменна сол, черен пипер и анасон и те са толкова пияни, че нямат нищо против угощаващите се да ги загребват е черпак и да ги изяждат сурови. Като плъхчетата. На другия край на скалата са слоновете, разбира се, а краката на слоновете от юг са сред най-големите деликатеси на света, ако успеете да избегнете жлъчта. Тя се събира в крайниците им и се мести от крак в крак със смяната на сезоните. Слонският крак без жлъч се пълни с фурми и се пече в сладко кисела смес от оцет и мед. Единственото нещо, което не ядат на юг е…

— Ханджийо шеста степен Ту! — изрева Господарят Ли. — Знаеш ли нещо за същество, което е половин маймуна, половин човек, има сребристо сиво чело, сини бузи, червен нос, жълта брада и понякога го наричат Завист?

— Завист? Завист, о, да! О, да! Той е предизвикал всичко, разбира се. Някак си успял да накара боговете да обърнат гръб на земята, да придума слънцето да запали небето и Птиците на чумата да нанесат опустошителен удар, заради слънцестоенето, разбираш ли? Ако слънцестоенето не било настъпило, слънцето щяло да стане още по-горещо и… Но точно в този момент се намесили осемте шамани и когато приключили със Завист, той станал кротък като агне, а именно агнета не ядат на юг. Мисля, че е много вредно да се яде агнешки черен дроб, който може направо да стане отровен, ако се яде със свинско. Точно както най-обикновеният джинджифил може да стане отровен, ако се яде със заешко или с конско месо. Не че конското месо не е отровно и без това. Император Чинг се кълне, че конските бъбреци са смъртоносни, а Император У-ти казал на Луан Та — придворния си некромант, че предшественикът му издъхнал, защото ял конски черен дроб. И все пак, конското сърце, ако се изсуши, стрие на прах и добави към виното, може да възстанови паметта, а ако спиш на конски череп вместо на възглавница, може да се излекуваш от безсъние…

— Ханджийо…

— Конете могат да се използват за още едно нещо, което отново ни връща към агнето. Във варварски Рим агнетата растат на земята, подобно на репи и когато започнат да зреят, фермерите поставят около тях ограда, за да ги предпазят от хищници. Малките агънца все още са прикрепени към земята с пъпната си връв, която е опасно да се отреже, така че фермерите вземат коне и ги карат да тичат в кръг около оградата.

— Ханджийо…

— Агънцата се плашат и сами късат пъпната си връв, след което тръгват да си търсят трева и вода… Когато на мен ми попадне агънце, обичам да запазвам пищялите за „Осем изключителни лъвски глави“, в което, разбира се, няма никакъв лъв — само агнешко, горски мъх, миди, свинско, колбаси, шунка, скариди и морски краставички. Името е нелепо, защото с „лъвска глава“ в кулинарията се означава един вид дебел салам и според мен грешката иде от някой пиян писар, който вероятно е чул „лъв“, когато готвачът всъщност е казал „мъх“, а в случая с рибената яхния, наречена…

— Ханджийо Ту! — изпищя Господарят Ли. Трябва да призная, че по това време вече изключих напълно. Виждах как ужасната уста на Ханджията Ту се отваря и затваря, но единственото, което чувах, беше някакъв чуруликащ звук, сякаш в черепа ми имаше малко щурче и ми се струва, че не само аз бях така. Главният екзекутор на Пекин също седеше зад бюрото си глупаво усмихнат, с изцъклени очи и ми се стори, че и той чува горски птичи песни. Когато накрая, преди да си тръгнем, Господарят Ли го извади от унеса, никак не му стана приятно.

Мъдрецът не успя да научи нищо повече. Той се приближи до Дяволската ръка и му заговори нещо съвсем тихо, което не можах да чуя, а палачът извика още няколко пъти: „Ти си луд!“ и „Целият свят е полудял!“ след което се приготвихме да тръгваме. Дяволската ръка дръпна Ханджията Ту и веригите му задрънчаха. В последните му думи, отправени към Господаря Ли, имаше нещо дълбоко прочувствено: