Отприщен гроб

– Ако сега извършиш акт на покаяние, Робин… – За пръв път Мадзу я наричаше с истинското ѝ име и на Робин ѝ стана неприятно, сякаш жената някак го бе омърсила в устата си – …и стига да е направено в истински дух на смирение, аз ще го приема. – Тъмните несиметрични очи лъщяха като оникс в сумрака на стаята. – И те съветвам да постъпиш така. Иначе може да стане много по-зле.

– Искаш пак да ти целуна краката ли? – попита Робин, като се застави да звучи презрително, а не уплашена. – И после какво? Ще оттеглиш обвиненията в тормоз над дете?

Мадзу се разсмя. Робин никога не я бе чувала да го прави преди, нито дори по време на радостната медитация. Звукът, излязъл от устата ѝ, бе груб и грозен, всякаква претенция за изисканост бе изоставена.

– Знаеш ли кое е най-лошото, което може да се случи? Дайю ще дойде за теб.

– Ти си луда. В буквалния смисъл. Удавена пророчица няма!

– Ще установиш грешката си – усмихна се Мадзу. – Тя никога не те е харесвала, Робин. През цялото време знаеше какво представляваш. Възмездието ѝ ще бъде…

– Възмездието ѝ ще бъде нулево, защото тя не съществува – тихо изрече Робин. – Мъжът ти те е излъгал. Дайю никога не се е удавяла.

Усмивката изчезна в миг от лицето ѝ, сякаш прогонена с плесник. Робин бе достатъчно близо до нея да усеща парфюма ѝ с нотка на благовония, които не прикриваха миризмата на некъпано тяло.

– Дайю никога не е влязла в морето – продължи Робин, като пристъпваше напред сантиметър по сантиметър. – Никога не е отивала на брега. Всичко е било измама. Причината тялото ѝ да не бъде изхвърлено от вълните е, че никога не се е озовавало във водата.

– Ти си боклук – промълви Мадзу.

– Би трябвало повече да я наглеждаш – тихо каза Робин. – И мисля, че дълбоко в себе си го знаеш. Знаеш, че не си била грижовна майка.

Лицето на Мадзу беше толкова бледо, че бе невъзможно да се разбере дали е изгубило цвета си, но асиметричните очи се бяха присвили, а слабият гръден кош се издигаше и спадаше.

– Предполагам, че затова си искала истинско твое китайско момиченце, нали? Да видиш дали ще се справиш по-добре при втория опит…

Мадзу се изви и грабна пушката, но Робин бе подготвена: тя стисна врата на жената изотзад, като се мъчеше да я принуди да пусне пушката, само че беше като борба с диво животно. Мадзу притежаваше брутална сила, несъответстваща на възрастта и дребното ѝ тяло, а Робин изпитваше също толкова отвращение, колкото и ярост, докато бяха в схватка, вече ужасена за бебето, в случай че пушката гръмнеше случайно.

Мадзу усука едното си мръсно босо стъпало около крака на Робин и успя да повали и двете, но Робин още я притискаше като в клещи, за да не ѝ позволи да се изтръгне или да се отдалечи достатъчно, че да стреля. Като мобилизира всяка капка от силите си, успя да преобърне по-възрастната жена и да я тръшне по гръб, след което я възседна и двете се заборичкаха за пушката. От устните на Мадзу изригваше порой от сквернословия: Робин била пачавра, боклук, демон, уличница, мръсница, гадина…

През писъците на Исин Робин чу собственото ѝ име да бъде викано някъде вътре в сградата.

– Тук съм! – изкрещя с все сила. – Мидж, тук съм!

Мадзу силом изтика пушката нагоре и улови брадичката на Робин, а Робин със сила я натисна обратно надолу към лицето на жената.

– Робин?!

– Тук съм!

Пушката гръмна; куршумът разби прозореца и лампата пред него. Робин чу писъци откъм Уордър Стрийт; за втори път стовари пушката в лицето на жената и когато от носа ѝ рукна кръв, Мадзу отслаби хватката си, а Робин успя да изтръгне пушката.

Вратата се отвори със засилка и Мадзу вдигна длани към кървящия си нос.

– Боже господи! – изкрещя Мидж.

Задъхана, Робин се надигна от Мадзу, стиснала пушката. Едва сега осъзна, че стиска в ръката си част от черното шнурче на медальона на Мадзу. Седефената риба лежеше счупена на пода.

Зад Мидж с два плика от „Бутс“ в ръце стоеше Бека Пърбрайт. Стъписана местеше поглед от Мадзу, която бе притиснала ръце върху разкървавения си нос, към Робин и после обратно.

– Насилие, Мадзу? – прошепна Бека. – В храма?

Робин, която още държеше пушката, искрено се разсмя. Бека се втренчи в нея.

– Някой няма ли да се погрижи за това бебе? – попита с висок глас Мидж.

– Ти го направи – поръча Робин на Бека и насочи пушката към нея.

– Заплашваш да ме застреляш ли? – каза Бека, пусна пликовете и отиде при кошчето на бебето. Взе на ръце ревящата Исин и се опита да я умири, но без особен успех.

– Ще се обадя на 999 – обяви Мидж с телефон в ръката.

– Още не – спря я Робин. – Просто пази вратата.

– Поне да успокоя Страйк, че си добре – каза Мидж, като бързо пишеше съобщение. – Много се ядоса, че си влязла тук без подкрепление.

Сега Робин погледна Бека в очите.

– Дойдох заради теб.

– Какви ги приказваш?