Панаир на суетата (роман без герой)

Макар едничката книга, която Родън Кроли бе проучил някога, да бе алманахът на конните състезания и при все че главните му спомени от изисканото образование в колежа в Итън бяха свързани с побоите, които му бяха нанасяни там в ранната му младост, той изпитваше онова искрено и честно благоговение пред класическите науки, което се таи в сърцето на всеки английски джентълмен, и с удоволствие си мислеше, че може би за син му е отредено осигурено бъдеще и известна възможност да стане учен. И въпреки че момчето беше едничка негова разтуха и приятел и му бе станало скъпо чрез хиляди малки звена, за които не обичаше да говори с жена си (показваща винаги най-голямо равнодушие към детето), Родън все пак се съгласи да се раздели с него и да се откаже от най-милото си утешение и най-скъпо благо заради доброто на малкото момче. Той не съзнаваше колко е привързан към детето, докато не се наложи то да напусне дома си. Когато това стана, той се почувствува по-тъжен и по-унил, отколкото му се искаше да признае — много по-тъжен от самото момче, което беше щастливо, че ще започне ново поприще и ще си намери приятели на своя възраст. Веднъж или дваж Беки избухна в смях, когато по своя тромав и несвързан начин полковникът се опита да изрази съжалението си поради заминаването на детето. Клетият човечец изпитваше усещането, че най-скъпото му удоволствие и най-близкият му приятел са отнети. Често и жално поглеждаше той към малкото празно легло в тоалетната му стаичка, където детето имаше обичай да спи — сутрин той чувствуваше отсъствието му много остро и напразно се мъчеше да се разхожда в парка без него. Не знаеше колко бе самотен, докато малкият Родън не бе го напуснал. Той изпитваше привързаност към хората, които го обичаха, и прекарваше дълги часове с добродушната си снаха лейди Джейн, като й говореше за добродетелите, хубавата външност и сто други добри качества на момчето.

И по-рано споменахме, че лелята на малкия Родън имаше голяма слабост към него, също както и малката й дъщеря, която много плака, когато братовчед й замина. Родън старши беше благодарен за тази обич на майката и дъщерята. Неговите най-добри и най-ценни чувства се проявяваха в тези откровени излияния на бащинска любов, на които той се отдаваше в тяхно присъствие, насърчаван от съчувствието им. Тези чувства, които той не можеше да покаже пред собствената си жена, му спечелиха не само любезността на лейди Джейн, но и нейното най-искрено уважение. Тя и съпругата му се срещаха колкото може по-рядко. Беки се смееше подигравателно на чувствителността и мекушавостта на лейди Джейн; нейната добра и нежна природа не можеше да не се възмущава от безсърдечното държане на етърва й.

Това отдалечаваше Родън от жена му повече, отколкото сам го съзнаваше или си го признаваше. Но Беки никак не се тревожеше от отчуждаването. Нещо повече — тя не чувствуваше липсата на мъжа си, нито пък на когото и да било. Гледаше на него като на свой човек за поръчки и смирен роб. Той можеше да е потиснат или сърдит, а тя дори не забелязваше държането му или просто се отнасяше към него с насмешка. Беше заета с мисълта за положението си, за удоволствията си и за напредъка в обществото. И едно е положително — че тя трябваше да заеме високо място в него.

Добрата Бригс приготви на момчето малкия денк с нещата му за пансиона. Моли, прислужницата, се разплака в коридора, когато той замина — Моли, добра и вярна, въпреки че отдавна не бе получавала заплатата си. Мисис Беки не позволи на съпруга си да вземе екипажа, за да заведе момчето в училището. Да закара конете в Сити! — подобно нещо никога не се е чувало. Нека повикат файтон. Тя не пожела да го целуне, когато той тръгна, а и детето не поиска да я прегърне, обаче целуна старата Бригс (която изобщо страшно много се стесняваше да милва) и я утеши, като й каза, че съботен ден ще си идва вкъщи и тогава тя ще има удоволствието да го вижда. Когато файтонът се отправяше към Сити, екипажът на Беки топуркаше към парка. Тя бъбреше и се смееше с цяла дузина контета, когато бащата и синът минаваха през старите порти на училището — където Родън остави детето си и си тръгна с по-тъжно и с по-чисто чувство в сърцето, отколкото този клет и очукан от живота човечец бе изпитал от времето, когато самият той бе напуснал детската стая. Целият път до къщи той измина пешком, като вървеше печално, и седна да вечеря само с Бригс. Той беше много добър към нея и изпитваше голяма благодарност за любовта и грижите й към момчето. Съвестта му го гризеше, че бе взел назаем парите й и бе станал съучастник в измамата спрямо нея. Те дълго разговаряха за малкия Родън, тъй като Беки си дойде само да се преоблече, за да излезе за вечеря навън — и тогава той отиде неспокойно да пие чай у лейди Джейн и да й разправи какво се бе случило: как малкият Родън си заминал с весело сърце, как сега той ще носи тога и малки бричове и как младият Блекбол, синът на Блекбол от стария полк, го взел под своя закрила и обещал да бъде добър към него.