Панаир на суетата (роман без герой)

Когато Родън прочете това писмо, той се изчерви тъй много и придоби толкова разярен вид, щото компанията около масата лесно се сети, че е получил лоши новини. Всичките подозрения, които се бе опитал да разгони, го обхванаха отново. Тя не можеше дори да излезе и продаде дрънкулките си, за да го освободи. Може да се смее и да разправя за направените й комплименти, докато той стои в затвора. Кой го беше вкарал тук? С него тогава вървеше Уенъм. Да не би… Той просто не можеше да мисли за това, което подозираше. Като напусна бързо стаята, Родън изтича в своята и надраска няколко реда, които изпрати до сър Пит или лейди Кроли и поръча на човека да ги занесе веднага на Гонт Стрийт, като го накара да вземе файтон и му обеща една гвинея, ако се върне след един час.

В бележката той умоляваше своите скъпи брат и снаха, в името на бога, в името на милото си дете и на собствената си чест, да дойдат при него и го освободят от сполетялата го трудност. Намира се в затвор и се нуждае от сто лири стерлинги, за да го пуснат на свобода.

След като изпрати вестителя си, той се върна в столовата и помоли за още вино. На хората наоколо се стори, че той се смее и приказва с особено оживление. Понякога се смееше лудо на собствените си опасения и продължи да пие цял час, като през всичкото време се ослушваше за файтона, който щеше да го спаси.

След като това време изтече, пред вратата се чу бързият тропот на колела и малкият вратар излезе със своите ключове. Лицето, което посрещна, беше дама.

— Полковник Кроли — каза тя силно разтреперана.

Той заключи с многозначителен поглед външната врата — сетне отключи и отвори вътрешната и като извика: „Господин полковник, викат ви“ — заведе я в заеманата от мистър Кроли спалня.

Родън дойде от столовата, в която всички други пируваха. Ивица светлина го последва в стаята му, където стоеше дамата — все още много неспокойна.

— Аз съм, Родън — каза тя със свенлив глас, който се мъчеше да направи весел. — Това съм аз, Джейн.

Родън много се развълнува от този мил глас. Той изтича към нея, прегърна я, изрече задъхано няколко неразбираеми благодарствени думи и си поплака на рамото й. Тя не знаеше причината на вълнението му.

Сметката с мистър Мос бързо се уреди, като това може би разочарова този джентълмен, който разчиташе да има полковника като свой гостенин най-малко за неделния ден. С лъчезарна усмивка и светнали от щастие очи Джейн отведе Родън от къщата на съдебния пристав и те се отправиха към дома с файтона, с който бе побързала да го освободи.

— Пит беше отишъл на една вечеря с депутати — каза тя, — когато пристигна писмото ти, и затова драги Родън, дойдох самата аз — и тя сложи нежната си ръка в неговата.

Може би за Родън Кроли беше добре, че Пит беше отишъл на тази вечеря. Той поблагодари горещо на снаха си, като стори това с такава буйна признателност, която трогна и почти изплаши тази мекосърдечна жена.

— Ох! — каза той по своя недодялан и безизкуствен начин. — Ти… ти не знаеш как съм се променил, след като опознах тебе и малкия Роди. Бих… бих желал някак си да се променя. Знаеш, искам… искам… да стана…

Той не довърши изречението, но тя можеше да го отгадае. И вечерта, след като той си отиде и докато седеше край креватчето на собственото си малко момче, тя отправи смирена молитва за този клет, изнурен грешник.

Родън я остави и се упъти бързо към дома си. Беше девет часът вечерта. Той тичаше през улиците и големите площади на Панаира на суетата и най-после се спря задъхано срещу собствената си къща. Отдръпна се назад и политна върху оградата, когато погледна разтреперан нагоре. Прозорците на приемната блестяха от светлината. Тя му бе казала, че е болна и на легло. Той постоя там известно време, а светлината от стаите обливаше бледото му лице.

Извади ключа от пътната врата и влезе в къщата. От горните стаи се чуваше смях. Беше облечен в балния костюм, в който го бяха хванали предишната вечер. Качи се тихо по стълбите, като се облягаше на перилата. Никой не се мяркаше в къщата — всички слуги бяха отпратени някъде. Родън чу отвътре смях — смях и пеене. Беки пееше откъслек от песента от предишната вечер; един груб глас викаше: „Браво! Браво!“ Гласът беше на лорд Стейн.

Родън отвори вратата и влезе. На една малка маса беше сложена вечеря — с вино и всички прибори. Стейн се беше надвесил над дивана, на който седеше Беки. Клетницата беше в блестящ пълен тоалет, а по ръцете и пръстите й блестяха гривни и пръстени; на гърдите й се виждаше брилянтно украшение, подарено й от лорд Стейн. Той държеше ръката й в своята и се навеждаше да я целуне, когато Беки се сепна с лек писък, зърнала бледото Родъново лице. Следния миг тя се опита да се усмихне — и наистина се усмихна ужасно, — за да приветствува съпруга си. Стейн се изправи — със скърцащи зъби, бледен и с яростен поглед.

И той направи опит да се засмее и пристъпи напред, като протягаше ръка.

— Какво, значи, върнахте се! Здравейте, Кроли! — каза той, а устните му трепереха, докато се мъчеше да се усмихне на натрапника.