Панаир на суетата (роман без герой)

Имаше нещо в Родъновото лице, което накара Беки да се хвърли пред него.

— Аз съм невинна, Родън — каза тя. — Бог ми е свидетел, невинна съм.

Тя стискаше здраво жакета и ръцете му. Нейните собствени бяха покрити с гривни, пръстени и дрънкулки.

— Невинна съм. Кажете, че съм невинна — обърна се тя към лорд Стейн.

Той помисли, че са му устроили капан и се разяри на съпругата също тъй, както и на съпруга.

— Вие невинна! Дявол да ви вземе! — изкрещя той. — Вие невинна! Та нали аз съм платил за всяка дрънкулка, която имате по тялото си? Дал съм ви хиляди лири стерлинги, които този човек е изхарчил и за които ви продаде. Невинна, да ви вземат… Невинна сте колкото и майка ви, балерината, и грубиянина ви съпруг. Не смятайте, че ще ме изплашите, както сте вършили това с други. Отдръпнете се, сър, и ме оставете да мина!

И лорд Стейн грабна шапката си с пламък в очите, като гледаше свирепо неприятеля. Той се запъти към него, без ни най-малко да се съмнява, че другият ще отстъпи.

Но Родън Кроли скочи, сграбчи го за вратовръзката, докато лорд Стейн, почти задушен, се заизвива и се наведе под ръката му.

— Лъжеш, куче такова! — каза Родън. — Лъжеш ти, страхливец и злодей! — И той удари два пъти благородника по лицето с разтворената си ръка и го запрати окървавен на земята. Всичко стана, преди Ребека да може да му попречи. Тя стоеше разтреперана пред него. Възхищаваше се от съпруга си — силен, смел, победител.

— Ела тук — каза той. Тя отиде веднага.

— Свали тези неща. — Разтреперана, тя започна да ги маха, като издърпваше скъпоценностите от ръцете си и пръстените от разтрепераните си пръсти. Тя ги държеше всички накуп, цяла разтресена, и гледаше нагоре към него.

— Хвърли ги — каза той и тя ги изпусна. Родън откъсна диамантения накит от гърдите й и го захвърли към лорд Стейн. Той нарани плешивото му чело. И Стейн носи белега до смъртния си час.

— Ела горе — каза Родън на жена си.

— Не ме убивай, Родън — каза тя.

Той се разсмя свирепо.

— Искам да разбера дали този човек лъже за парите, както лъже за мене. Давал ли ти е някакви суми?

— Не — каза тя, — впрочем…

— Дай ми ключовете си — отвърна Родън и те излязоха заедно. Ребека му даде всичките си ключове, освен един; и тя се надяваше, че той няма да забележи неговото отсъствие. Ключът принадлежеше на малкото писалище, което Амелия й бе подарила в миналото и което тя държеше на скрито място. Но Родън започна да разтваря кутии и гардероби, като разхвърляше тук и там съдържанието им, и най-после намери писалището. Жената се принуди да го отвори. То съдържаше книжа, любовни писма от преди много години и най-различни дреболии и бележчици. В него имаше и тефтерче с чекове и банкноти. Някои от тях бяха също от преди десет години, а се виждаше и една доста нова банкнота от хиляда лири стерлинги, която лорд Стейн й бе дал.

— Той ли ти даде това? — запита Родън.

— Да — отвърна Ребека.

— Ще му я изпратя днес — каза Родън (тъй като отново се бе зазорило и търсенето му бе отнело много часове) — и ще платя на Бригс, която беше тъй добра към момчето. Ще ми кажеш къде да изпратя остатъка. От всичко това ти можеше да ми отделиш сто лири, Беки — аз винаги съм разделял с тебе всичките си пари.

— Невинна съм — каза Беки. И той я остави без нито една дума повече.

Какви бяха мислите й, когато той я напусна? Дълги часове след като Родън си беше отишъл, Ребека седя на края на леглото. Всички чекмеджета бяха отворени и съдържанието им бе разпръснато по земята — рокли и пера, ешарпове и дрънкулки, цял куп украшения, разхвърляни като дрипи. Косата й падаше по раменете; роклята й беше скъсана там, откъдето Родън бе дръпнал накита. Тя го чу да слиза долу, няколко минути след като я бе оставил; чу как вратата се блъсна и затвори след него. Тя знаеше, че той няма никога да се върне. Беше си отишъл завинаги, „Дали ще се убие? — мислеше си тя. — Няма да го направи, преди да се види с лорд Стейн.“

Тя се замисли за дългия си минал живот и за всички мрачни случки в него. Ах, колко пуст й се виждаше той, колко нещастен, самотен и безполезен! Дали да вземе лауданум и да сложи край — да свърши с всички надежди, хитрини, дългове и триумфи? Прислужницата-французойка я намери в това положение — седнала сред жалките си развалини със стиснати ръце и сухи очи. Жената беше нейна съучастничка и получаваше заплата от лорд Стейн.

— Mon Dieu, мадам, какво се е случило? — запита тя.

Наистина, какво се бе случило? Беше ли тя виновна, или не? Тя отричаше това; но можеше ли някой да каже кое бе истина от всичко, което излизаше от устните й? И дали това покварено сърце в случая бе чисто? Всичките й лъжи и хитрини, целият й егоизъм, остроумие, измами и дарби я бяха довели до тази катастрофа. Камериерката спусна завесите и с молби и привидна любезност увеща господарката си да полегне на кревата. После слезе долу и събра накитите, които лежаха на пода, след като Ребека ги бе захвърлила там по заповед на мъжа си и след като лорд Стейн си бе отишъл.

Глава LIV Неделя след сражението