Панаир на суетата (роман без герой)

Междувременно Родън Кроли вървеше бързо по Грейт Гонт Стрийт и като почука по голямата бронзова глава на медуза, намираща се на портата на Гонт Хаус, той призова облечения в червена и сребърна ливрея мораволик Силенус, който играеше ролята на вратар на този дворец. Човекът също се изплаши от размъкнатия вид на полковника и му препречи входа, сякаш се боеше, че той насила ще влезе вътре. Но полковник Кроли само извади визитна картичка и го помоли настоятелно да я предаде на лорд Стейн, да му обърне внимание на написания на нея адрес и да му каже, че след един часа полковник Кроли ще бъде за целия ден в Риджънт Клъб, на Сент Джеймс Стрийт — не у дома си. Дебелият червенолик вратар погледна удивено подире му, когато той си тръгна; същото сториха и празнично облечените хора, които бяха излезли в този ранен час — момчетата от сиропиталището със светнали лица, облегналият се на вратата бакалин и кръчмарят, който затваряше дюкяна си преди черковната служба. Хората на пиацата за файтони започнаха да подхвърлят шеги относно външния му вид, когато той се спря там да вземе файтон и каза на човека да го закара в казармата в Найтсбридж.

Когато стигна там, всички камбани биеха и звъняха. Ако бе погледнал настрани, той би могъл да види старата си познайница Амелия, на път от Бромптън към Ръсъл Скуеър. Възпитаниците на различните лицеи вървяха в редици, запътили се за черква, а светналият паваж и дилижансите от предградията бяха изпълнени с хора, тръгвали за неделните си удоволствия. Но полковникът бе твърде много зает, за да забележи тези неща, и като пристигна в Найтсбридж, бързо се качи в стаята на стария си колега и приятел капитан Макмърдо, когото за своя радост намери в казармата.

Капитан Макмърдо, ветеран от Ватерло, ползуващ се с голяма обич от страна на своя полк, където само липсата на пари му пречеше да заеме по-висок пост, се излежаваше спокойно в леглото си. Той бе прекарал предишната нощ на една доста буйна вечеря, давана от почитаемия капитан Синкбар, в неговата къща на Бромптън Скуеър, в чест на неколцина младежи от полка, на няколко дами от балета и на стария Мак, който се чувствуваше като у дома си с хора от всички възрасти и с всякакво положение и дружеше с генерали, дресьори на кучета, оперни балерини, боксьори — с една дума, с всякакъв вид хора. Сега почиваше след нощните забавления и тъй като не беше дежурен, той се намираше в леглото.

По стените на стаята му бяха окачени картини с боксьорски, спортни и балетни сцени, подарявани му от неговите колеги при оттеглянето им от военната кариера, когато се оженваха и започваха тих и спокоен живот. И тъй като сега беше на около петдесет години, двадесет и четири от които бе прекарал в казармата, той беше събрал същински музей. Мак беше един от най-добрите стрелци в Англия и макар да беше пълен, минаваше също и за един от най-добрите ездачи; нещо повече — той и Кроли си съперничеха, когато последният служеше във войската. И тъй, накратко, мистър Макмърдо лежеше в леглото си и четеше във вестника описанието на същия онзи мач между любимеца на Тътбъри и Баркинг Бъчър, за когото споменахме и по-рано. Той имаше малка, ниско избръсната сива глава с копринена нощна шапчица, червени лице и нос и големи боядисани мустаци.

Когато Родън каза на капитана, че има нужда от приятел, той веднага разбра какъв приятелски дълг го призоваваха да изпълни. Неведнъж бе правил подобни услуги на познатите си, действувайки с най-голямо благоразумие и такт. Негово кралско височество — покойният и твърде много оплакван главнокомандуващ, приживе бе показвал по този повод голямо уважение към Макмърдо; и въобще той беше опората, към която прибягваха нуждаещите се от секунданти джентълмени.

— Кроли, моето момче, за какво е спорът? Запита старият боец. — Нали вече не се занимаваш с хазарт, както по времето, когато застреляхме капитан Маркър?

— Отнася се за… за жена ми — отвърна Кроли, като сведе надолу очи и се изчерви силно.

Другият подсвирна.

— Винаги съм казвал, че тя ще те зареже — започна той. И наистина в полка и в клубовете хората се обзалагаха относно вероятната съдба на полковника — така несериозно гледаха на характера на жена му неговите другари и светът изобщо. Но като видя свирепия поглед, с който Родън посрещна мнението му, капитан Макмърдо не счете за разумно да продължи на тази тема.

— Няма ли начин да се излезе от тази работа, стари приятелю? — продължи със сериозен глас капитанът. — Само за някакво подозрение ли се отнася, или… или, какво изобщо е станало? Някакви писма? Не можеш ли да потулиш случилото се? Най-добре е да се мълчи за такова нещо, ако можеш да се сдържиш. „Та чак сега ли я е уловил?“ — мислеше си капитанът и си спомни стотици разговори в полковата столова, в които репутацията на мисис Кроли бе разкъсвана на парченца.