Панаир на суетата (роман без герой)

— Има само един начин за разрешение — отвърна Родън — и за един от нас има също само един-единствен изход. Нали разбираш, Мак? Поискаха да се отърват от мене; арестуваха ме; намерих ги заедно сами. Казах му, че е лъжец и страхливец, съборих го и го напердаших.

— Така му се пада — каза Макмърдо. — Кой е той?

Родън каза, че човекът е лорд Стейн.

— Я виж ти! Маркиз! Казват, че той… впрочем, че ти…

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — изрева Родън. — Нима си чул някой да хвърля подозрения върху жена ми и не си ме предупредил, Мак?

— Хората са склонни да съдят много строго, момчето ми — отвърна другият. — Имаше ли смисъл да ти казвам какво са разправяли някакви глупаци?

— Не си постъпил приятелски, Мак — каза Родън, силно развълнуван. И като покри лице с ръцете си, той тъй се затресе от вълнение, че видът му накара коравия стар офицер да потръпне от съчувствие.

— Дръж се, момчето ми — каза той. — Благородник или не, ние ще му пратим куршум в тялото, дявол да го вземе. А пък що се отнася до жените, всички са такива.

— Ти не знаеш колко я обичах — каза Родън, едва разбираемо. — Пусто да остане, следвах я като паж. Отказах се от всичко заради нея. Сега съм просяк, защото се ожених за нея. Бог ми е свидетел, залагал съм и собствения си часовник, за да й взема каквото е пожелавала — а тя… тя си събирала скришом пари през всичкото време и й се досвидяло да даде сто лири, за да ме освободи от затвора. — А след това, ядосано и несвързано, сведен под тежестта на вълнение, каквото приятелят му никога по-рано не бе виждал у него, той разкри на Макмърдо подробностите на случилото се. Съветникът му се хвана за някои отделни положения.

— И все пак може да е невинна — каза той. — Сама твърди това. Сто пъти по-рано Стейн е оставал насаме с нея вкъщи.

— Може да е така — отвърна тъжно Родън, — но този път работата не ми изглежда толкова безобидна. — И той показа на капитана банкнотата от хиляда лири, която бе намерил в портфейла на Беки. — Ето какво й е дал той, Мак, и тя не ми го е съобщила. При наличността на тези пари вкъщи тя отказа да ме подкрепи, когато бях затворен. Капитанът не можеше да не признае, че това скриване на парите хвърля много грозна светлина върху всичко.

Докато се съвещаваха какво трябва да направят, Родън изпрати прислужника на капитан Макмърдо на Кързън Стрийт с нареждане до слугите там да му дадат една чанта с дрехи, от които полковникът имаше голяма нужда. И докато човека го нямаше, с голямо усилие и с помощта на Джонсъновия речник, който много им послужи, Родън и неговият секундант съчиниха писмо, което Макмърдо трябваше да изпрати на лорд Стейн. В него се казваше, че капитан Макмърдо има чест да се обърне към маркиз Стейн от името на полковник Родън Кроли и се заявяваше най-любезно, че е овластен от полковника да направи необходимите нареждания за срещата, която той не се съмнява, че негово сиятелство ще поиска и която става неизбежна поради случилото се предишната нощ. Капитан Макмърдо умоляваше лорд Стейн, с възможно най-голяма учтивост, да определи някой свой приятел, който да влезе във връзка с него (капитан М.), и изразяваше желание срещата да стане колкото е възможно по-скоро. В послепис капитанът заявяваше, че държи на разположение банкнота, възлизаща на доста голяма сума, за която полковникът има основание да предполага, че е собственост на маркиз Стейн. И той се чувствува длъжен, заради полковника, да предаде банкнотата на собственика й.

Докато съчиняваха това писмо, прислужникът на капитана се върна от поръчението си на Кързън Стрийт, но без чантата и куфара, за които го бяха изпратили. Лицето му имаше доста особен и озадачен изглед.

— Не искат да ги дадат — каза слугата. — Вкъщи всичко беше надолу с главата. Хазаинът дошъл и се установил там като собственик. Слугите пееха в приемната. Те казаха… казаха, че вие, господин полковник, сте си отишли и сте задигнали сребърните прибори — прибави слугата след кратко мълчание. — Една от прислужниците вече е избягала. А Симсън, който вдигаше голям шум и се беше напил, каза, че нищо нямало да излезе от къщата, докато не получел заплатата си.

Описанието на тази малка революция в Мейфеър смая двамата приятели и придаде малко веселост на иначе доста тъжния разговор. Те се разсмяха на неудобното положение, в което бе изпаднал Родън.

— Радвам се, че малкият не е вкъщи — каза той, като хапеше ноктите си. — Ти си го спомняш, нали, Мак, когато го учехме да язди? Ех, как стройно седеше на коня, нали?

— Да, великолепен беше, момчето ми — каза добродушният капитан.

В този момент малкият Родън, едно от петдесетте облечени в тоги момчета, седеше в параклиса на лицея Уайтфрайърс, като мислеше не за проповедта, а за това как следната неделя ще си отиде вкъщи, когато баща му непременно ще му даде пари и може би ще го заведе на театър.