Панаир на суетата (роман без герой)

— Той е чудесно дете — продължи бащата, като продължаваше да размишлява за сина си. — Слушай какво, Мак, ако се случи нещо лошо… ако падна… бих желал да отидеш да го видиш, знаеш; и да му кажеш, че много съм го обичал, и тъй нататък. И… виж… приятелю… дай му тези златни копчета за ръкавели — те са едничкото нещо, което притежавам. — Той покри лице с черните си ръце, върху които се търкаляха сълзи и правеха бели пътечки. Мистър Макмърдо също свали копринената си нощна шапка и потърка с нея очите си.

— Слез долу и поръчай закуска — каза той на прислужника си с висок, весел глас. — Какво ще вземеш, Кроли? Хайде, да кажем, пържени бъбреци и една херинга. И виж какво Клей, приготви дрехи за полковника. Родън момчето ми, ръстът ни винаги е бил почти еднакъв, а и двамата вече не яздим така леко, както когато постъпихме в казармата. — С тези думи и като остави полковника да се преоблече, Макмърдо се обърна към стената и продължи да преглежда вестника, докато приятелят му завърши тоалета си и стана време и той да се залови със своя.

И понеже щеше да се срещне с лорд, капитан Макмърдо се натъкми особено грижливо. Напомади така мустаците си, че те светнаха, и си сложи стегната вратовръзка и спретнат велурен жакет. Всички млади офицери от столовата, където Кроли бе изпреварил приятеля си, похвалиха Мак за външния му вид и го запитаха, да не би да е решил да се жени.

Глава LV В която продължаваме със същия въпрос

Беки се съвзе от вцепенението и тревогата, в които събитията от предишната нощ бяха хвърлили неустрашимия й дух, едва когато камбаните на черквите на Кързън Стрийт забиха за следобедната служба. Като стана от леглото, тя започна да дърпа шнура на собствения си звънец, за да повика камериерката си, която я бе оставила преди няколко часа.

Много пъти звъни мисис Родън Кроли, но напразно. И макар последния път да бе дръпнала шнура така буйно, че го бе скъсала, мадмоазел Фифин не се появи — не, въпреки че господарката й, силно раздразнена и с шнура на звънеца в ръка, излезе на площадката, с разпусната по раменете коса, и няколко пъти изкрещя за прислужницата си.

Истината е, че тя бе напуснала къщата преди много часове, като бе сторила това по френски маниер, както казваме в нашата страна. След като събра накитите от столовата, мадмоазел се качи в своята стая, нареди и завърза сандъците си, изтича да повика файтон, свали багажа със собствените си ръце, без да получи помощта на другите слуги, която сигурно биха й отказали, тъй като я мразеха най-искрено и без да се сбогува с никого, напусна къщата на Кързън Стрийт.

Според нея играта в това малко домакинство вече беше свършена. Фифин си отиде с файтон — както знаем, че и други, по-високопоставени личности — нейни съотечественици, са вършили това при подобни обстоятелства. Но понеже беше по-предвидлива или по-щастлива от тях, тя можа да изнесе не само собственото си имущество, но и част от това на господарката си (ако изобщо можеше да се каже, че тази дама имаше някакво имущество) — и не само прибра споменатите вече накити, но и някои рокли, които бе харесала и на които отдавна бе хвърлила око, четири богато позлатени свещника в стил Людовик XIV, шест позлатени албума, златна емайлирана емфиена кутийка, принадлежала някога на мадам дю Бари, една прекрасна малка мастилничка със седефена преса за попивателна хартия, с които Беки си служеше, когато съчиняваше прелестните си писъмца на розова хартия. Всички тези неща изчезнаха от Кързън Стрийт заедно с мадмоазел Фифин — както и всички сребърни прибори, сложени на масата за малкия festin95, който Родън бе прекъснал. Мадмоазел не взе порцелановия сервиз, тъй като той беше доста тежък. По същата причина навярно остави и машите, огледалата над камината и пианото от полисадрово дърво.

Една дама, твърде прилична на нея, впоследствие държеше шивашко ателие на Рю дю Елдер в Париж, където живееше доста нашироко и се радваше на покровителството на лорд Стейн. Тази личност винаги приказваше за Англия като за най-коварната страна в света и заявяваше на младите си помощнички, че била affreu se ment vole от туземците на този остров. Безсъмнено, съчувствие към бедите й бе накарало лорд Стейн да проявява такава любезност към мадам де Сент Амарант. Нека преуспява, тъй както заслужава — тя вече няма да фигурира в нашето описание на Панаира на суетата.

Като чу долу шум и врява, възмутена от дързостта на слугите, които не отговаряха на повикванията й, мисис Кроли хвърли отгоре си своята сутрешна роба и слезе величествено в приемната, откъдето се чуваше шумът.