Панаир на суетата (роман без герой)

Сър Пит се сепна и се обърна назад, смаян от разпалеността на жена си. Беки продължаваше да стои коленичила и държеше ръката на сър Пит.

— Кажете й, че тя не знае всичко. Кажете й, че съм невинна, скъпи Пит — хленчеше тя.

— Честна дума, любов моя, струва ми се, че вие сте несправедлива към мисис Кроли — каза сър Пит, Тези думи много облекчиха Ребека. — Дори съм уверен, че тя…

— Уверен сте в какво? — извика лейди Джейн, а ясният й глас трепереше от възбуда и сърцето й биеше буйно. — Че тя е лоша жена — безсърдечна майка, невярна съпруга! Никога не е обичала милото си малко момченце, което често тичаше при мене и ми разправяше за жестокостта й към него. Никога не е влязла в някое семейство, без да се опита да му донесе нещастие и да разклати най-светите чувства с ласкателствата и лъжите си. Мами съпруга си тъй, както мами всички други; душата й е почерняла от суета, лицемерие и всякакви пороци. Треперя, когато се допра до нея. Махам децата си далеч от погледа й. И…

— Лейди Джейн! — извика сър Пит, като се изправи. — Такъв ли език…

— Сър Пит, аз съм ви била вярна и предана съпруга — продължи безстрашно лейди Джейн. — Пазила съм брачната си клетва тъй, както я дадох пред бога, и съм била послушна и добра, както подобава на една съпруга. Но справедливото послушание има своите граници и аз заявявам, че няма да позволя на тази… тази жена да влезе още веднъж в къщата ми. Ако тя стори това, аз и децата ми ще си излезем. Тя не е достойна да стои в една стая с християни. Вие… вие, сър, трябва да избирате между нея и мене. — И с тези думи милейди излезе бързо от стаята, разтреперана от собствената си смелост, като остави Ребека и сър Пит не малко удивени от нея.

А що се отнася до Беки, тя не се засегна; нещо повече — това дори я зарадва.

— Всичко е заради диамантеното украшение, което ми подарихте — каза тя на сър Пит, като му протегна ръка. И преди да го остави (което, можете да бъдете уверени, лейди Джейн чакаше да види от прозореца на тоалетната си стаичка в горния етаж), баронетът обеща да потърси брат си и да се опита да ги сдобри.

Родън завари някои от младежите на полка да закусват в столовата, като без особена трудност го накараха да вземе и той участие и да похапне от пържените пилешки кълки и газираната вода, с които младежите се подкрепяха. После те поведоха разговор, подхождащ на деня и на годините им: за предстоящия бой на гълъби в Батърси, за мадмоазел Ариана от френската опера и за това кой я бе напуснал и как сега тя се утешаваше с Пантър Кар; а също и за боксовия мач между Бъчър и Любимеца. Младият Тандимън, седемнадесетгодишен герой, който правеше голямо усилие да си пусне мустаци, беше видял борбата и говореше за нея и за състоянието на борците по твърде научен начин. Той бе отвел Бъчър с файтончето си и бе прекарал цялата минала нощ с него. И Тандимън твърдеше, че ако не е имало някаква шмекерия, Бъчър в никакъв случай е нямало да бъде победен и поради това той, разбира се, не възнамерявал да плати изгубения облог. Беше изминала само една година от времето, когато този всезнаещ специалист по бокса все още имаше слабост към бонбоните и ядеше бой в Итън…

И тъй, те разговаряха за танцьорки, мачове, пиене и леки жени, когато Макмърдо слезе в столовата и се присъедини към разговора на младежите и докато свърши с обилната си закуска, повечето от останалите бяха вече приключили с яденето. Младият лорд Варинас пушеше огромна лула, капитан Хюджъс бе зает с пурата си, а буйният младок Тандимън, с малкото куче между краката си, хвърляше най-унесено зарове с капитан Дюсис (той винаги играеше на нещо); а Мак и Родън се запътиха към клуба, като, разбира се, нито един от двамата не намекна за работата, която го занимаваше. От друга страна, и двамата взеха най-живо участие в разговора. Защо трябваше да го прекъснат? Пируването, пиенето, сквернословието, смехът си продължават заедно с всичко друго, което се случва в Панаира на суетата. Хората излизаха на тълпи от черква, когато Родън и приятелят му минаха по Сент Джеймс Стрийт и влязоха в клуба си.

Обичайните посетители, които обикновено стоят зяпнали и ухилени пред големия преден прозорец на клуба, още не бяха заели поста си — читалнята беше почти празна. Там се намираше един човек, когото Родън не познаваше; друг, на когото дължеше малко пари от карти и с когото следователно не искаше да се срещне; трети, пред масата, четеше неделния вестник „Роялист“ (известен със слабостта си към скандалните истории и с привързаността си към черквата и краля) и като погледна към Кроли с известно любопитство, каза:

— Кроли, поздравявам ви.

— Какво искате да кажете? — запита полковникът.

— Писано е във вестник „Обзървър“, а също и в „Роялист“ — каза мистър Смит.

— Какво? — извика Родън, като се изчерви силно. Той си помисли, че случката с лорд Стейн се е вече появила във вестниците. Смит го погледна усмихнато, като се чудеше на вълнението, с което полковникът взе вестника и разтреперано го зачете.