Панаир на суетата (роман без герой)

Детето бе заобиколено с по-голям лукс и прищевките му се удовлетворяваха повече, отколкото тези на баща му едно време. През последните години търговията на Озбърн бе процъфтяла твърде много. Богатството и тежестта му в Сити бяха много нараснали. В миналото той беше доволен да даде по-възрастния Джордж в някое добро частно училище; и военната служба на сина му беше за него източник на не малко гордост. Но за малкия Джорджи и неговите бъдещи възможности старият човек гледаше много по-нависоко. Мистър Озбърн постоянно повтаряше, че ще направи джентълмен от малкото момче. Във въображението си той го виждаше ученик в някой от прочутите колежи, член на парламента, а може би и баронет. Старецът си мислеше, че ще умре доволен, ако види внука си на път да осъществи тези въжделения. Той държеше да му вземе само най-първокласен колежки учител — а не някакъв си обикновен даскал — не, не. Преди няколко години той ругаеше и се опълчваше против всички свещеници, учени и тям подобни, като заявяваше, че те не били нищо друго, освен тълпа шарлатани и измамници, годни да си изкарват препитанието единствено като зубрят латински и гръцки — шайка надменни песове, даващи вид, че презират британските търговци и джентълмени, всеки един от които можел да купи петдесетина от тях. Но сега той говореше с най-голямо съжаление за това, че собственото му образование е било пренебрегнато, и в своите надути проповеди пред Джорджи постоянно му изтъкваше необходимостта и преимуществата на класическото образование.

Когато се срещаха на масата за вечеря, дядото имаше обичай да разпитва момчето какво е учило през деня и проявяваше голям интерес към отчета, който внукът му даваше относно уроците си, като се преструваше, че разбира какво му обяснява Джорджи. Той правеше стотици грешки и неведнъж показваше невежеството си. Това не увеличаваше уважението, което детето изпитваше към него. Проницателният му ум и полученото другаде по-добро образование много скоро подсказаха на момчето, че дядо му е тъпак. То започна да го командува и да гледа отвисоко на него. Защото предишното образование на Джорджи, макар и скромно и непълно, бе направило от него много по-добър джентълмен, отколкото можеха да сторят това плановете на дядо му. Той бе отгледан от една добра, слаба и нежна жена, чиято единствена гордост беше самият той, чието сърце беше толкова чисто, а държането й толкова скромно и смирено, че тя не можеше да бъде друго, освен истинска лейди. Всичките й занимания бяха кротки, а главната й работа беше да изпълнява безшумно дълга си; и ако никога не казваше блестящи неща, тя никога не мислеше и не говореше груби такива; безизкуствена и простодушна, любеща и нежна, как можеше нашата клета малка Амелия да бъде друга, освен истинска благородница!

Малкият Джорджи господствуваше над тази мека и отстъпчива натура; и контрастът между нейната простосърдечност и деликатност и грубата надутост на намусения стар човек, в близост с когото след това го постави животът, го накара да господствува и над него. Дори и престолонаследник да беше, той нямаше да има по-силно развито самочувствие.

Докато майка му го чакаше вкъщи всеки час от деня и през повечето часове на тъжните самотни нощи, като мислеше непрестанно за него, този млад джентълмен бе заобиколен от най-различни удоволствия и развлечения, които го караха да понася раздялата с Амелия доста леко. Малките момчета, които плачат, когато ги изпращат в лицея, вършат това, защото отиват на неприятно място. Твърде малък брой от тях плачат само от вълнение. Драги ми приятелю и братко, като си помислиш, че когато си бил дете, очите ти са се изсушавали при вида на парче козунак и че плодовият сладкиш те е обезщетявал за раздялата с милите ти майка и сестри, ти няма защо да имаш прекалено голямо доверие в собствените си благородни чувства.