Панаир на суетата (роман без герой)

И тъй мастър Джордж Озбърн се радваше на целия разкош и удобства, които един богат и щедър дядо считаше за редно да му доставя. Кочияшът получи нареждане да му намери най-красивото пони, което можеше да се купи с пари; и на него Джордж се научи да язди — най-напред в училището за езда, а след като овладя изкуството да кара без стреме и да прескача огради, заведоха го в Риджънт Парк и сетне в Хайд Парк, където той яздеше церемониално с кочияша Мартин зад себе си. Старият Озбърн, който сега не се притесняваше толкова с работите си в Сити, като оставяше това на младшите си сътрудници, често отиваше на разходка с екипажа, придружен от мис О., и двамата се отправяха към същото място, посещавано от модния свят. Когато малкият Джорджи се приближаваше в лек галоп, с контешкия си вид, с изящната си стойка, дядото смушкваше лелята на момъка и казваше: „Погледнете, мис О.“ И той се разсмиваше, а лицето му светваше и се изчервяваше от удоволствие, докато кимаше от прозореца на момчето, и придружникът му поздравяваше екипажа, а лакеят се покланяше на мастър Джордж. Тук беше и другата му леля — мисис Фредерик Булък (чиято карета всеки ден можеше да се види в парка, украсена с гербове и емблеми, с три бледолики булъкчета, натруфени с пера и кокарди, зяпнали от прозорците), — мисис Фредерик Булък хвърляше изпълнени с омраза погледи към малкия парвеню, докато той минаваше, яздейки, край каретата, с ръка на кръста си, с накривена над едното си ухо шапка, горд като лорд.

Макар и да беше едва единадесетгодишен, мастър Джордж носеше дълги панталони и чудесни мънички мъжки обувки. Той имаше позлатени шпори, камшик със златна главичка и прекрасна игла на вратовръзката; а на ръцете му се виждаха най-хубавите малки кожени ръкавици, които можеха да се доставят от Кондюит Стрийт. Майка му беше дала две вратовръзки и грижливо му бе ушила и поръбила няколко ризки. Но когато нейният Самуил дойде да я види, те бяха заменени с много по-изискано бельо. На колосания нагръдник на ризата му имаше малки брилянтни копчета. Нейните скромни подаръци не се употребяваха — предполагам, че мис Озбърн ги бе дала на момчето на кочияша. Амелия се помъчи да си внуши, че тази промяна я радва. Да, тя наистина се чувствуваше щастлива и се възхищаваше, като виждаше момчето си толкова красиво.

Беше поръчала да му направят с молив скица на профила, за един шилинг; и тази рисунка висеше до един друг портрет над леглото й. Един ден момчето дойде да й направи обичайното си посещение, като галопираше надолу по малката уличка в Бромптън и караше всички обитатели на съседните къщи да изтичат до прозорците и да се възхитят от прелестния му вид. С голямо нетърпение и с възторжено лице той извади от джоба на палтото си (спретнато бяло палто с кадифена яка) една червена велурена шапка и й я подаде.

— Поръчах го със собствените си пари, мамо — каза той. — Вярвам, че ще го харесаш.

Амелия отвори шапката и като нададе кратък радостен вик, сграбчи момчето и го целуна много пъти. В шапката се намираше един негов портрет, много красиво нарисуван (макар и, разбира се, вдовицата да го смяташе за недостатъчно хубав). Дядо му бе пожелал да го нарисува един художник, чиито произведения, изложени на една витрина на Саутхамптън Роуд, бяха харесали на стария човек; и Джордж, който си имаше достатъчно пари, реши да попита художника колко ще струва копието на малкия портрет, като каза, че ще го заплати със собствени средства и че иска да го подари на майка си. Поласканият художник извърши поръчката, като поиска за нея малък хонорар; а старият Озбърн, когато научи за случилото се, изрази с ръмжене удоволствието си и даде на момчето двойно повече пари, отколкото то бе платило за портретчето.

Но какво беше удоволствието на дядото в сравнение с Амелиния възторг? Проявеното доказателство за привързаността на момчето така я очарова, че това я накара да сметне своето дете за най-доброто в света. Мисълта за любовта му я поддържаше щастлива в продължение на дълги седмици подир това. Тя спеше по-добре с портрета под възглавницата си; и колко много, много пъти го целуваше и плачеше, и се молеше над него! И най-малката добрина от тези, които обичаше, правеше това плахо малко сърце благодарно. След раздялата си с Джордж тя не бе изпитвала подобна радост и утешение.

В своя нов дом мастър Джордж господаруваше като лорд. На вечеря подканваше дамите да пият с най-голяма сериозност и изгълтваше шампанското си по начин, който възхищаваше стария му дядо.

— Погледнете го — казваше той, като смушкваше съседа си с изписано по моравото му лице удоволствие, — виждали ли сте друго такова момче? Божичко, божичко, остана само и бръснач да си поръча! Бас държа, че ще го направи.