Панаир на суетата (роман без герой)

На този велик мъж бе поверено за известно време Джорджовото образование. Изразите му смайваха Амелия, но тя го смяташе за същински извор на знания. Клетата вдовица си имаше собствени основания да се сприятели с мисис Вийл. Правеше й голямо удоволствие да се намира в къщата й и да вижда там Джордж, когато той идваше на училище. Правеше й удоволствие да я канят на следобедните журове на мисис Вийл, които се устройваха веднъж месечно и за които се получаваха покани на розови картички, с напечатани на тях старогръцки изрази. Тогава професорът приемаше възпитаниците си и техните приятели и ги черпеше със слаб чай и научни разговори. Клетата малка Амелия не пропущаше нито едно от тези забавления и ги смяташе за много приятни, щом като на тях Джорджи можеше да седи до нея. И тя беше готова да извърви пътя от Бромптън, в каквото и да е време, като прегръщаше мисис Вийл със сълзи от благодарност за хубаво прекараната вечер, когато след оттеглянето на гостите и на Джорджи, който си отиваше придружен от мистър Роусън, клетата мисис Озбърн си слагаше връхната дреха и шала, преди да си тръгне за вкъщи.

А що се отнася до учението, което той поглъщаше под ръководството на този безценен преподавател на сто науки, ако се съди по седмичните сведения, които занасяше вкъщи на дядо си, напредъкът му беше забележителен. На една таблица бяха напечатани имената на двадесет или повече клона от науката и професорът отбелязваше напредъка на ученика по всеки един от тях. По гръцки Джорджи беше „аристос“, по латински „оптимус“, по френски tres bien и т.н. А на края на годината всички получаваха награди по всичко. Дори и мистър Шварц, младият джентълмен с коса като вълна и полубрат на почитаемата мисис Мак Мул, както и мистър Блък, двадесет и три годишният младеж с пренебрегнатото образование от земеделските области на страната, а също и онзи малък нехранимайко, споменатият преди мастър Тод, получиха малки книжки за по осемнадесет пенса, върху които се виждаше надут латински надпис от професора за неговите млади приятели. Родителите на този мастър Тод бяха нещо като храненици на семейство Озбърн. Старият джентълмен бе повишил Тод от чиновник на младши съдружник в предприятието.

Мистър Озбърн беше кръстник на младия мастър Тод (който по-късно в живота си пишеше на визитните си картички името мистър Озбърн Тод и стана човек на модното общество), докато пък мис Озбърн покровителствуваше мис Мария Тод и всяка година подаряваше на протежето си по един сборник от черковни химни, томче религиозни стихове или даваше друг подобен израз на добрите си чувства. От време на време мис О. водеше семейство Тод на разходка с екипажа си, а когато биваха болни, нейният лакей, с плюшени бричове и жилетка, занасяше желета и други деликатеси от Ръсъл Скуеър на Коръм Стрийт. Коръм Стрийт трепереше и гледаше с благоговение към Ръсъл Скуеър; и мисис Тод, която умееше доста добре да изрязва цветя, патета и други такива от цвекло и от моркови, имаше обичай да отива „на площада“, както го наричаха, и да помага при приготовленията за някоя голяма вечеря, като дори и през ум не й минаваше да вземе и тя участие в банкета. Ако в последния миг някой от гостите биваше възпрепятствуван да дойде, повикваха мистър Тод. При тези случаи мисис Тод и Мария се появяваха след вечерята, промъкваха се в къщата с леко почукване и се озоваваха в приемната точно когато мис Озбърн и предвожданите от нея дами стигаха в това помещение и бяха готови с дуетите и песните си за идването на господата. Клетата Мария Тод, клетата млада девойка! Как трябваше да се упражнява и да повтаря сонатите на Коръм Стрийт, преди да се появи с тях на Ръсъл Скуеър!

Изглежда, съдбата беше предопределила Джорджи да господствува над всеки, който се доближи до него, и всичките му приятели, роднини и прислужници превиваха коляно пред малкия джентълмен. Трябва да се признае, че той охотно се приспособяваше към това положение. Така е с повечето хора. И Джорджи обичаше да играе ролята на господар и може би имаше естествена склонност към нея.

На Ръсъл Скуеър всички се страхуваха от мистър Озбърн, а мистър Озбърн се страхуваше от Джорджи. Блестящите обноски на момчето, импровизираното му бърборене за книги и наука, приликата с баща му (умрял непростен, далеч в Брюксел), всичко това внушаваше благоговение у стария джентълмен и осигуряваше господството на малкия. Старият човек се стресваше, когато забелязваше някоя наследена от бащата гримаса или извивка на гласа, проявени несъзнателно от Джорджи, и за миг си представяше, че големият Джордж стои отново пред него. Като глезеше внука си, той се стараеше да се отплати за суровостта си към неговия баща. Всички се учудваха на нежността му към момчето. Той ръмжеше и ругаеше мис Озбърн както обикновено, но се усмихваше, когато Джорджи слизаше късно за закуска.