Панаир на суетата (роман без герой)

Мис Озбърн, лелята на Джорджи, беше повехнала стара мома, съсипана от повече от четиридесетгодишно робуване и скука. Лесно беше за едно енергично момче да господствува над нея. И когато Джорджи искаше нещо — от бурканите със сладко в бюфетите й до напуканите и изсъхнали бои в кутията й (старата кутия с боите, които бе употребявала, когато беше ученичка на мистър Сми и все още бе млада и цъфтяща), — той винаги успяваше да получи обекта на желанието си, след което не обръщаше никакво внимание на леля си.

Приятели и другари му бяха неговият надут стар учител, който го ласкаеше, и подлизуркото Тод, който, макар и по-възрастен, ядеше бой от него. Милата мисис Тод много обичаше да го оставя да играе с най-малката й дъщеря, Роуз Джимайма, миличко осемгодишно дете. Двамата изглеждаха толкова хубави заедно, че тя имаше обичай да казва (но не, разбира се, на хората от „площада“): „Не са ли чудесна двойчица?“ „Кой знае какво би могло да стане!“ — мислеше си грижливата майка.

Сломеният стар дядо по майчина линия също бе жертва на малкия тиранин. Той не можеше да не изпитва уважение към един момък, който имаше такива прекрасни дрехи и яздеше с лакей зад гърба си. Джорджи, от своя страна, постоянно слушаше разни груби обиди и просташки насмешки, насочени срещу Джон Седли от неговия безжалостен стар неприятел мистър Озбърн. Той наричаше другия стар просяк, стар въглищар и с много други подобни оскърбителни названия. Как можеше малкият Джорджи да уважава такъв унизен човек? Няколко месеца след като той се премести в дома на дядо си, мисис Седли се помина. Между нея и детето не бе съществувала много голяма обич и то не прояви кой знае каква скръб. Джорджи посети майка си, облечен в чудесни жалейни дрехи, и много се ядоса, че не можа да отиде на една драма, която бе чакал с нетърпение.

Болестта на старата жена бе послужила на Амелия за занимания и може би за защита. Какво ли знаят мъжете за мъченичеството на жените? Ние бихме подлудели, ако трябваше да търпим и една стотна част от тези всекидневни мъки, които множество жени смирено понасят. Безспирно робуване, което не получава никаква награда; непрестанна нежност и доброта, посрещани от също тъй непрестанна жестокост, любов, усилия, търпение, грижи, без ни една признателна дума — колко от тях трябва да понасят мълчаливо всичко това, като навън се показват с весели лица, сякаш нищо не чувствуват! Покорни робини, те са длъжни и да лицемерят.

От стола си майката на Амелия се премести на леглото, което вече не напусна и от което дъщеря й също не се махаше, освен когато изтичваше да види Джордж. Старата жена роптаеше дори и срещу тези редки посещения. Тя, която едно време в дните на благополучието бе мила, усмихната и добросърдечна майка, сега бе сломена от беднотията и физическите страдания. Болестта и отчуждаването й не повлияха на Амелия. Те по-скоро й дадоха сили да понася другото нещастие, под чиято тежест страдаше; и непрестанните грижи около болната я избавяха от тягостните й мисли. Амелия понасяше търпеливо грубостите; оправяше неудобната възглавница; винаги бе готова да отвърне с нежна приказка на сърдития, дебнещ я глас; утешаваше страдащата с изпълнени с надежди думи — такива, каквито простичкото й набожно сърце можеше най-добре да почувствува и промълви; и затвори очите, които някога я бяха гледали с такава нежност.

След това тя отдаде всичкото си време и цялата си преданост, за да облекчи и утеши опечаления си стар баща, който бе сломен от сполетелия го удар и бе останал съвсем самичък в света. Жена му, честта му, богатството му — всичко, което най-много бе обичал — го бе напуснало. Останала беше само Амелия, която да подкрепя с нежните си ръце тътрещия се и със сломено сърце стар човек. Няма да разправяме по-нататък тази история — тя е твърде мрачна и отегчителна. Предварително виждам Панаира на суетата да се прозява над нея.

Един ден, когато младите господа се бяха събрали в занималнята на преподобния мистър Вийл и домашният свещеник на почитаемия граф Берейкърс ораторствуваше както обикновено, една елегантна карета спря пред украсената със статуята на Атина врата и двама джентълмени излязоха от нея. Двамата господа Бенглс се втурнаха към прозореца със смътната надежда, че може би баща им е пристигнал от Бомбай. Едрият, тромав, двадесет и три годишен учен, които тайно плачеше над един пасаж от Ютропий, прилепи пренебрегнатия си нос на прозоречното стъкло и загледа екипажа, когато лакеят скочи от капрата и отвори вратичката на тези, които бяха вътре.

— Един дебел и един слаб човек — каза мистър Блък, когато на вратата се чу гръмовито почукване.

Любопитството бе обхванало всички — от самия оптимистично настроен професор, който се надяваше, че това може да са бащи на бъдещи ученици, до мастър Джорджи, доволен от всеки повод, който би му позволил да остави книгата си.

Момчето с поопърпаната ливрея, с овехтелите пиринчени копчета, което винаги нахлузваше тесния жакет, за да отвори вратата, влезе в кабинета и каза:

— Двама джентълмени желаят да видят мастър Озбърн.