Панаир на суетата (роман без герой)

Майор Добин лесно успя да вземе отпуск от добродушния си командир, за да замине за Мадрас и оттам навярно за Европа по неотложна лична работа. Той не спря да пътува ни денем, ни нощем, за да може по-скоро да стигне до целта си, и разви такава скорост, че пристигна в Мадрас със силна треска. Придружаващите го прислужници го заведоха в безсъзнание в дома на приятеля, при когото беше решил да остане до тръгването си в Европа. И в продължение на дълги-дълги дни смятаха, че той никога не ще отиде по-далеч от гробището на черквата „Сент Джордж“, където войниците щяха да дадат оръдейни залпове над гроба му — там, където мнозина смели офицери лежат далеч от родината си.

Тук, докато клетият човечец се мяташе трескаво в леглото си, хората, които се грижеха за него, биха могли да го чуят как бълнува за Амелия. Мисълта, че никога вече не ще я види, го потискаше в часовете, когато беше в съзнание. Той мислеше, че сетният му час е настъпил и направи тържествени приготовления за последното си заминаване, като подреди житейските си работи и остави малкото си имущество на онези, които най-много искаше да облагодетелствува. Приятелят, в чиято къща се бе настанил, стана свидетел на завещанието му. Той пожела да го погребат с едно медальонче с къдрица коса в него, което носеше около шията си и което, ако трябва да разкрием истината, той бе взел от прислужничката на Амелия в Брюксел, когато отрязаха косата на младата вдовица през време на боледуването й след смъртта на Джордж Озбърн.

Добин оздравя, посъвзе се, отново се разболя, като понесе толкова кръвопускания и такива количества каломел, които показаха голямата издръжливост на организма му. Беше заприличал на скелет, когато го сложиха на борда на кораба „Рамшундър“, който идваше от Калкута и бе спрял за малко в Мадрас; и толкова бе отслабнал и изтощен, че приятелят му, който се бе грижил за него по време на болестта му, предричаше, че добрият майор не ще преживее пътуването, а ще го обвият в знамето и ще го спуснат в океана, където ще отнесе със себе си реликвата, която носеше до сърцето си. Но дали под въздействието на морския въздух и на надеждата, която отново разцъфна в сърцето му, когато корабът разпери платна и потегли към дома, нашият приятел започна да се съвзема и скоро се почувствува съвсем добре, макар и да бе мършав като хрътка. „Този път Кърк ще се разочарова, че няма да добие майорски чин и да ме наследи — казваше с усмивка той. — Сигурно се е надявал, че преди да стигне в Англия, вече ще е получил новата служба.“ Защото трябва да кажем, че докато майорът лежеше болен в Мадрас, след като той много бе бързал да отиде там, смелият… полк, прекарал много години в чужбина и чийто престой в отечеството му след завръщането от Западноиндийските острови бе прекъснат от похода към Ватерло, след Фландрс беше получил заповед да потегли за Индия и сега вече се прибираше в родината си; и ако майорът беше предпочел да чака пристигането на другарите си в Мадрас, сега щеше да бъде с тях.

Може би в това свое изтощено състояние той не беше склонен да се постави отново под попечителството на Глорвина.

— Мисля, че мис О’Дауд би ме свършила окончателно, ако беше при нас на кораба — каза той със смях на един свой спътник, — и тогава, след като ме спусне в океана, тя ще се нахвърли върху тебе, бъди уверен в това, и ще те отнесе в Саутхамптън като трофей. Да, Джоз, мое момче, точно така щеше да стане.

Защото наистина този негов спътник беше не друг, а нашият дебел приятел, който също пътуваше на борда на „Рамшундър“. Той бе прекарал десет години в Бенгалия. Постоянните обеди, угощения, светла бира и кларет, както и усилието да се справя с ножа и вилицата, и честите почерпки с бренди, в които бе принуден да участвува, бяха оказали влиянието си върху Седли Ватерло. Лекарите се произнесоха, че му е необходимо едно пътуване до Европа — и тъй като бе служил достатъчно в Индия и бе заемал много добри постове, които му бяха дали възможност да спести значителна сума пари, той беше свободен да се прибере в отечеството си с хубава рента или да се завърне и да поеме такава служба в Източно индийската компания, която му се следваше благодарение на старшинството му и на големите му дарби.