Панаир на суетата (роман без герой)

Сутринта професорът бе имал леко пререкание с този джентълмен поради разликата в мненията им относно внасянето на пищовчета в класната стая, но лицето му придоби обичайния си любезен израз, когато каза:

— Мастър Озбърн, давам ви позволение да отидете и се видите с пристигналите с екипажа ваши приятели, на които моля да предадете моите почитания и тези на мисис Вийл.

Джорджи влезе в приемната и видя двама непознати, които погледна с вирната глава, по своя обичаен надменен начин. Единият беше дебел, с мустаци, а другият бе мършав и дълъг, със син фрак, загоряло лице и прошарена коса.

— Боже мой, колко прилича на него! — каза със сепване дългият джентълмен. — Можеш ли да отгатнеш кои сме, Джордж?

Лицето на момчето поруменя, което ставаше винаги, когато то изпитваше някакво вълнение, и очите му светнаха.

— Не познавам другия джентълмен — каза той, — но предполагам, че вие сте майор Добин.

Действително това беше нашият стар приятел. Гласът му потрепваше от радост, докато поздравяваше момчето, и като взе и двете му ръце в своите, той го притегли към себе си.

— Твоята майка ти е разправяла за мене, нали? — запита той.

— О, да, хиляди пъти — отвърна Джорджи.

Глава LVII Завръщане

Едно от многото основания за лична гордост, с които старият Озбърн намираше за добре да се забавлява, беше, че Седли — неговият отдавнашен съперник, неприятел и благодетел — през последните си дни беше толкова смазан и унизен, щото се принуди да приема парична помощ от ръцете на човека; който най-много го бе наранил и обидил. Преуспелият в живота джентълмен проклинаше стария просяк и от време на време му даваше милостиня. Когато пращаше пари по Джорджи за Амелия, той даваше на момчето да разбере — посредством груби и жестоки намеци, — че неговият дядо по майка е само един клет стар окаяник, останал на чужди ръце, и трябва да бъде благодарен на човека, комуто вече дължи толкова много пари, за помощта, с която сега благоволява да го дарява неговата щедрост. Джордж занасяше парите на покрусения стар вдовец и на майка си, чиято главна длъжност в живота сега беше да утешава и се грижи за баща си. Малкото момче се отнасяше покровителствено към немощния и разочарован стар човек.

Може би Амелия проявяваше липса на „гордост“, като приемаше тези парични благодеяния от ръцете на бащиния си неприятел. Но между „гордостта“ и тази клета жена никога не бе имало нищо общо. Естествено проста и нуждаеща се от защита природа, дълги години, изпълнени с бедност и унижения, всекидневни лишения и груби думи, мили услуги без никаква награда — това бе участта й едва ли не от влизането й в зрялата възраст или, по право, от злощастната й женитба с Джордж Озбърн. Вие, които виждате по-достойните от вас всеки ден да понасят тежестта на този срам, смирено страдащи под ударите на съдбата — бедни, непожалени, презирани заради нищетата им, — слизате ли някога от висините на вашето благополучие, за да измиете краката на тези окаяни просяци? Дори и мисълта за тях е досадна и омразна. „Трябва да има класи, трябва да има богати и бедни“ — казва богатият благородник, отпиващ глътка от виното си. (Добре ще е, ако той изпраща поне трохите от трапезата си на седналия под прозореца му Лазар.) Много право; но помислете си колко е чудна и дори доста често колко е необяснима тази житейска случайност, която дава на едни богати дрехи, а на друг изпраща парцали за облекло и кучета за утешители!

И тъй, трябва да призная, че без роптания — напротив, дори с нещо близко на благодарност — Амелия приемаше трохите, които свекърът й изпускаше от време на време от ръката си, и тя хранеше с тях собствения си баща. Щом й ставаше ясно, че дадена работа е неин дълг, в природата на тази млада жена беше (дами, тя е все още само на тридесет години и ние я наричаме млада дори и на тази възраст) да се пожертвува и да захвърли всичко, което има, пред нозете на този, когото обича. През колко дълги нощи се беше съсипвала от работа за малкия Джорджи, докато той беше у дома при нея; каква нищета, какви лишения и унижения бе понасяла заради майка и баща! И сред всички тези скритом принесени жертви и тайно изтърпени несгоди тя не се уважаваше повече, отколкото я уважаваше светът. Но уверен съм, че и самата тя в себе си се считаше за слабо, презряно малко същество, чието щастие в живота беше дори повече от онова, което заслужаваше. О вие, клети жени! О вие, клети мъченици и жертви, чийто живот е тайно мъчение, които нощем спите сякаш на уреди за разпъване, а денем все едно, че подавате главата си за посичане върху масата в приемната. Всеки мъж, който наблюдава болката ви и наднича в онези мрачни места, където изпитвате мъченията си, трябва да ви съжали — и да благодари на бога, че има брада.