Панаир на суетата (роман без герой)

Такава беше участта на клетата малка Амелия. Животът й, започнал в охолство, бе стигнал до това — да заприлича на мрачен затвор и на дълго и унизително робство. Малкият Джорджи я посещаваше понякога в изгнаничеството й и я утешаваше със слаби проблясъци на надежда. Ръсъл Скуеър беше границата на затвора й — тя можеше понякога да отива дотам, но нощем винаги трябваше да се връща да спи в килията си — да изпълнява безрадостните си задължения, да бди край неблагодарни постели, да страда под теготата и тиранията на роптаещата старост. Колко хиляди хора, и повечето от тях жени, са обречени да понасят тази дълга робия! Те са безплатни болногледачки милосърдни сестри, ако искате, без романтиката и чувството за самопожертвователност. Те се мъчат, недояждат, грижат се и страдат, без някой да ги жали; и увяхват непознати и в мизерия.

Скритата и непонятна Мъдрост, която определя участта на хората, изпитва удоволствие така да унизи и смаже нежните, добрите и мъдрите и да възвиси себелюбивите, глупавите или лошите. О, братко, бъди смирен в благоденствието си! Бъди добър към тези, които са по-малко щастливи от тебе, ако не по-достойни. Помисли си дали имаш някакво право да гледаш на тях с презрение — ти, чиято добродетел се заключава в липсата на изкушение, чиято сполука може да се дължи на случая, чийто висок пост може да е последици от потеклото ти, чието благоденствие навярно е само външно.

Погребаха майката на Амелия в черковния двор в Бромптън; през един също такъв дъждовен, мрачен ден, какъвто Амелия си спомняше, когато за пръв път беше там и се венчаваше с Джордж. Малкото й момче седеше до нея в разкошни нови жалейни дрехи. Тя си спомняше за старата черковна прислужница и за чиновника в канцеларията. Докато пасторът четеше, мислите й се носеха в миналото. Ако не държеше Джорджовата ръка в своята, може би тя би пожелала да смени мястото си с… Но тогава, както обикновено, тя се засрами от себелюбивите си мисли и се помоли в себе си да придобие сили, за да изпълни дълга си.

Така тя реши твърдо да се опита с всички сили да направи стария си баща щастлив. И се трудеше, работеше, кърпеше, пееше и играеше дама, четеше на висок глас вестника, приготовляваше гозби за стария Седли, редовно го разхождаше в Кенсингтън Гардънс или в бромптънския парк, слушаше историите му с неуморна усмивка и породено от обичта й лицемерие. Или пък седеше унесено край него, потънала в собствените си мисли и спомени, докато старият човек, немощен и мърморещ, се припичаше на слънце по скамейките в градините и бръщолевеше за своите беди и мъки. Колко тъжни и безплодни бяха мислите на вдовицата! Децата, които тичаха нагоре-надолу по хълмчетата и широките алеи на градината, й напомняха за Джордж, когото й бяха отнели. Първият Джордж също й бе отнет. И в двата случая нейната себична любов бе горчиво наказана. Тя се мъчеше да мисли, че това наказание й е справедливо наложено. Беше такава окаяна грешница. Беше съвсем сама в света.

Зная, че разказът за подобно самотно затворничество е непоносимо скучен, ако в него няма някой весел или смешен епизод, който да го оживи — например някой добър тъмничар или шеговит комендант на крепостта; или някоя мишка да дойде и си поиграе наоколо; или подземен тунел, прокопан с нокти и зъбна клечка. Но повествователят няма такива ободряващи историйки, свързани със затворничеството на Амелия. Представете си я, ако обичате, през този период много тъжна, но винаги готова да се усмихне, когато я заговорят; заемаща много ниско, бедно, да не кажем просяшко, положение в живота; заета да пее песни, да прави сладкиши, да играе на карти, да кърпи чорапи на стария си баща. И тъй, не гледайте дали тя е героиня, или не; и дано вие или аз — колкото и да сме стари, навъсени и съсипани, — дано през последните си дни да имаме меко и състрадателно рамо, на което да се облегнем, и нежна ръка, която да оправя болничната ни възглавница.

След смъртта на жена си старият Седли много се привърза към своята дъщеря и Амелия имаше с какво да се утешава, като изпълняваше дълга си към стария човек.

Но ние няма да оставим за дълго тези двама души на подобно ниско и просто житейско стъпало. По-добри дни, доколкото се отнася до житейско благоденствие, бяха отредени за тях. Може би досетливият читател е отгатнал кой беше пълният джентълмен, който направи посещение на Джорджи в лицея заедно със стария ни приятел майор Добин. Той също е наш стар познайник, завръщащ се в Англия и то тъкмо по това време, когато присъствието му там би могло да донесе голяма подкрепа на роднините му.