Последна саможертва

– О, Боже мой – прекъснах го. – Няма да повярваш какво

видях току-що.

Той настръхна.

– Лиса добре ли е?

– Да, добре е, но...

– Тогава по-късно ще се тревожим за това, сега трябва да

тръгваме.

Чак тогава забелязах, че той беше напълно облечен за път,

докато аз все още бях гола.

– Какво става?

– Дойде Соня, не, не се безпокой. – Шокът по лицето ми го

накара да се усмихне. – Облякох се и не ѝ позволих да влезе.

Но тя ми съобщи, че от рецепцията нещо се усъм нили в наша-

та регистрация. Трябва да се измъкнем оттук.

Полунощ. Трябваше да се срещнем с Михаил в полунощ,

за да се сдобием с последното парче от загадката, която тер-

заеше всички ни.

– Няма проблеми – казах и отметнах завивките. Но в след-

ващия миг се сепнах, като видях как Дмитрий прикова очи в

мен. Донякъде се изненадах от възхищението и копнежа, с

които ме гледаше. Някак си очаквах след като се бяхме лю-

били, той да е отчужден, надянал строгата си маска на пази-

тел – особено като се имаше предвид, че трябваше спешно да

изчезваме.

– Харесва ли ти това, което виждаш? – попитах. Прозвуча

като ехо на нещо, което отдавна му бях казала, когато в акаде-

мията ме залови в компрометираща ситуация.

– Много – призна той.

 422 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

Вихърът от емоции, бушуващ в очите му, направо ме до-

върши. Отклоних поглед. Сърцето ми туптеше до пръсване в

гърдите, докато обличах дрехите си.

– Само не забравяй – промълвих тихо. – Само не забра-

вяй... – Не можах да довърша, но и не беше необходимо.

– Зная, Роза. Няма да забравя.

Намъкнах се в обувките. Искаше ми се да съм по-слаба и

да забравя за ултиматума си към него. Но не можех. Незави-

симо от случилото се помежду ни, от думите и разменените

ласки, колкото и близо да бяхме до щастливия завършек на

нашата приказка... нямаше да имаме бъдеще, ако той не си

прости.

Изскочихме на бегом от стаята. Соня и Джил бяха готови и

ни чакаха. Нещо ми подсказваше, че Соня знае какво се е слу-

чило между Дмитрий и мен. Проклетите аури. Или може би

не са ти нужни магически умения, за да се досетиш за такива

неща. Може би след такава нощ просто е напълно естествено

лицата на влюбените да сияят.

– Трябва да направиш магия – съобщих на Соня, когато

потеглихме. – Освен това трябва да спрем в Грийнстън.

– В Грийнстън? – учуди се Дмитрий. – Какво ще правим там?

– Там държат алхимиците.

Вече започвах да сглобявам парчетата. Кой е мразел Татяна,

както заради самата нея, така и заради това, че е имала Амбро-

уз? Кой е негодувал срещу желанието на Татяна да обучава мо-

роите да се сражават срещу стригоите? Кой се е страхувал от

подкрепата ѝ за използването на магията на духа и от опасните

му въздействия върху морои като Ейдриън, например? Кой е

искал да види на трона представител на друга фамилия, за да не

подкрепя новите разбирания? И накрая: кой би бил щастлив да

ме види обезвредена и премахната от сцената? Поех дълбоко

дъх, толкова изплашена, че сама не вярвах, че ще го кажа.

– И отиваме там, за да се сдобием с доказателство, че Да-

ниела Ивашков е убила Татяна.

 423 

Г л а в а 3 1

Не бях единствената, която бе стигнала до този стряс-

кащ извод. Когато кралският двор на мороите се съ-

буди няколко часа след като вече бяхме потеглили

на път, Лиса също сглобяваше парчетата от пъзела, докато

подготвяше в стаята си речта, която трябваше да произнесе

преди гласуването. Беше обмисляла същите аргументи като

моите, плюс още няколко – като например колко бе обезумяла

Даниела от подозрението, че Ейдриън може да се забърка в

убийството заедно с мен, което несъмнено щеше да съсипе

внимателно обмисления ѝ план. Не можеше да пренебрегне и

предложението на Даниела да наема за свой адвокат братов-

чед ѝ Деймън Тарус. Дали наистина искаше да ми помогне?

Или Деймън тайно е работил за отслабване на защитата ми в

съда? Безцеремонната намеса на Ейб може би беше истинска

благословия за мен.

Сърцето на Лиса биеше ускорено, докато прибираше коса-

та си на кок. Предпочиташе да е пусната, но като се замисли

за предстоящото събитие, реши, че трябва да има по-достоен

вид. Роклята ѝ беше с цвят на слонова кост, с дълги ръкави и

рюш, дълга до коленете. Някой би могъл да си помисли, че

такава рокля ѝ придава вид на младоженка, но когато я видях

в огледалото, знаех, че никой не би допуснал такава грешка.

Беше неотразима. Лъчезарна. Царствена.

– Не може да е истина – каза си тя, като допълни тоалета

си с перлените обици, които бяха принадлежали на майка ѝ.

 424 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

Беше споделила теорията си с Кристиан и Джанин, които сега

бяха с нея и донякъде се надяваше да ѝ кажат, че е полудяла.

Но те не го направиха.

– Има смисъл – каза Кристиан, без следа от обичайната му

саркастичност.

– Все още няма решаващо доказателство – обади се майка

ми, практична както винаги. – Повечето от уликите са косвени.

– Леля Таша е проверила заедно с Етан дали Даниела е

била там в нощта на убийството – продължи Кристиан. Леко

смръщи лице, все още недоволен, че леля му си има толкова

млад приятел. – Даниела не фигурира в официалния списък за

срещите на кралицата, но леля Таша се опасява, че този спи-