Последна саможертва

Шеги като тази някога разсмиваха Джил, но като се обър-

нах към задната седалка, видях, че сега тя не я намираше за

особено забавна.

– Хей, какво има? – попитах я.

Нефритените ѝ очи се фокусираха върху моите.

– Не зная какво да кажа. Толкова много неща се случиха.

И реално не проумявам какво ще стане сега. Имам чувство-

то, че... че съм като предмет в нечий изкусно замислен план.

Нещо като пионка.

Прободе ме чувство за вина. Виктор винаги използваше

хората като пионки в своите игри. С какво бях по-различна от

него? Не. Аз бях загрижена за Джил.

– Ти не си нито предмет, нито пионка – уверих я. – А си

много, много ценна и благодарение на теб ще се случат само

хубави неща.

– Само че няма да е толкова просто, нали? – Изведнъж

прозвуча твърде мъдро за годините си. – Нещата ще се вло-

шат, преди да се оправят, нали?

Не можех да я лъжа.

– Да. Но после ще се свържеш с майка си и... ами, както

казах, ще се случат хубави неща. Когато говорят за мороите,

пазителите все повтарят: „Те винаги са на първо място.“ При

теб не е точно същото, но като правиш това... ами...

Тя ми отвърна с усмивка, която обаче не изглеждаше много

щастлива.

– Да. Разбрах. Всичко е за по-голямо добро, нали?

През по-голямата част от пътуването Соня работеше върху

магията за мен, като използва една сребърна гривна, която ку-

пихме от крайпътен магазин за подаръци. Изглеждаше съвсем

безвкусна, но поне бе изработена от истинско сребро и само

това имаше значение. Като стигнахме на половин час път от

Грийнстън, реши, че е готова, и ми подаде гривната. Плъзнах

я на ръката си и огледах останалите.

– Е, как е?

– Не виждам разлика – призна Соня, – но явно аз не бих и

могла.

 435 

р и ш е л м и й д

Джил присви очи.

– Изглеждаш малко като в мъгла, неясна... сякаш трябва да

примигна няколко пъти.

– И с мен е така – потвърди Дмитрий.

Соня остана доволна.

– Така трябва да изглеждаш на хора, които знаят, че си под

въздействието на магията. Надявам се, че за другите пазители

тя ще изглежда непозната. – Това бе вариант на онова, кое-

то Лиса бе направила, когато измъкнахме Виктор от затвора.

Само че моето дегизиране сега изискваше по-малко магия, за-

щото Соня трябваше само леко да промени чертите ми и не се

налагаше да скрива, че съм дампир. Освен това тя притежава-

ше повече опит от Лиса.

Ресторантът, който бях избрала в Грийнстън, отдавна беше

затворил, когато се добрахме дотам в единадесет и половина.

Паркингът тънеше в мрак, но успях да различа един автомобил

в най-затънтения ъгъл. Надявах се Михаил да е подранил... и да

не е повлякъл след себе си армия от пазители.

Но като паркирахме наблизо, видях, че от колата наистина

излезе Михаил, придружаван от Ейдриън.

Като ме видя, той се ухили, доволен, че ме е изненадал.

Наистина трябваше да предвидя това, когато му казах да пре-

даде съобщението на Михаил. Ейдриън така или иначе щеше

да намери начин да се залепи за Михаил. Стомахът ми се сви

на топка. Не, не. Не и това. Нямах време да се занимавам с

интимния си живот. Не знаех дори какво да кажа на Ейдриън.

За щастие не ми бе предоставен шанс да говоря с него.

Михаил пристъпи към нас с характерната за пазителите

ефективност, готов да се заеме със задачата, която му бях из-

мислила. Но се закова на място, като видя Соня да излиза от

нашата кола. Както и тя. И двамата останаха вцепенени, с очи,

разширени повече, отколкото бе физически възможно. Знаех,

че ние, останалите, бяхме престанали да съществуваме за тях,

както и всички интриги, мисии и... да, целият останал свят. В

този миг съществуваха само те двамата.

Соня нададе приглушен вик и се втурна напред. Това мо-

ментално го извади от унеса, тъкмо навреме, за да я сграбчи в

прегръдката си, щом тя се хвърли към него. Соня се разплака.

 436 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

Видях как и по неговото лице рукнаха сълзи. Отметна косата

ѝ назад и притисна бузите ѝ с длани. Впи очи в нейните и само

мълвеше безспир:

– Това си ти... това си ти... това си ти...

Соня се опита да избърше сълзите си, но не се справи мно-

го добре.

– Михаил... толкова съжалявам... толкова съжалявам...

– Няма значение. – Той я целуна и се отдръпна леко назад

само колкото да я погледне в очите. – Няма значение. Нищо

няма значение, освен това, че отново сме заедно.

Думите му обаче само я накараха да се разплаче още по-

силно. Зарови лице в гърдите му, а той обви ръце още по-здра-

во около нея. Ние, останалите, останахме като замръзнали,

както преди малко бяха застинали двамата влюбени. Нямахме

право да сме свидетели на тази сцена. Беше прекалено лична,

интимна, не биваше да сме тук. И все пак... в същото време не

можех да се въздържа да не си помисля, че точно така си бях

представяла срещата с Дмитрий, след като Лиса го преобрази.

Любов. Прошка. Приемане.

Двамата с Дмитрий за кратко срещнахме погледите си и едно

неясно усещане ми подсказа, че в момента той си припомня ду-

мите ми: Трябва да си простиш. На себе си. Ако не можеш,

тогава няма да можеш да продължиш напред. Ние няма да