Последна саможертва

ха много пазители, добре прикрити, за да не привличат вни-

манието на околните. Никой не ни спря на влизане. Един от

пазачите дори кимна на Михаил, за да покаже, че го е познал.

Всички ме гледаха... ами, все едно им бях напълно непозна-

та. Което беше добър знак. След като толкова много пазители

трябваше да помагат за охраната на кралския двор, трябваше

да се очаква, че тук ще има нови лица, а моето не изглеждаше

като лицето на Роуз Хатауей. Никой не се разтревожи от при-

съствието ми.

– В коя стая се намират? – попита Михаил един пазител,

дежурен във фоайето. – Изпратиха ни да помогнем на де-

журната смяната. – Държанието на Михаил беше съвършено

уверено и достатъчно убедително, за да повярва пазителят, че

всичко е наред. Макар че остана леко изненадан.

– Само вие двамата ли? Там горе има четирима от нашите.

Този път аз спасих положението.

– Искат в кралския двор да имат на разположение повече

пазители. Нещата там рискуват да излязат от контрол, затова

сега изпращат тук само двама.

– Няма да се учудя, ако ни повикат всички там – съгласи се

пазителят. – Качете се на третия етаж.

– Бързо съобразяваш – похвали ме Михаил, като влязохме

в асансьорната кабина.

– Това е нищо. Справяла съм се с много по-тежки ситуации.

Лесно открихме стаите, защото пред тях пазеше един от

 440 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

нашите. Останалите са вътре, досетих се и се замислих

дали това няма да ни създаде проблеми. Но със същото ав-

торитетно поведение Михаил заяви на пазача в коридора, че

той, както и колегите му от дежурната смяна, са призовани да

потеглят за кралския двор. Той повика колегите си – по един

от всяка стая на алхимиците, макар че не успяхме да разберем

кой в коя стая се е намирал. Преди да си тръгнат, те ни запоз-

наха накратко с обстановката, включително и с това, кой в коя

стая е настанен.

След като си заминаха, Михаил ме погледна.

– Сидни – казах му аз.

Бяха ни дали магнитните карти за отключването на вратите

и ние веднага влязохме в стаята на Сидни. Тя седеше с кръс-

тосани крака на леглото, четеше някаква книга и изглеждаше

зле. Въздъхна, като ни видя.

– Е, какво следва сега?

Аз свалих сребърната си гривна, за да премахна оптическа-

та илюзия, прикриваща лицето ми.

Но на Сидни нито ѝ увисна челюстта, нито се стресна, дори

веждите си не повдигна. Само ме изгледа с разбиране.

– Трябваше да се досетя. Дошла си да ме освободиш?

– Хм, не е точно това. – Никак не бях доволна, че Сидни ще

трябва да понесе някакво наказание, но да я измъкнем оттук...

точно това и точно сега не се предвиждаше в плана ни. – Трябва

да поговорим с Иън и вероятно ще е най-добре, ако присъстваш

и ти. Той знае нещо важно. Нещо, от което се нуждаем.

Това вече я принуди да повдигне вежди учудено. Посочи

към вратата.

– Те не ни позволяват да разговаряме помежду си.

– Те си тръгнаха – осведомих я със самодоволен тон.

Сидни поклати унило глава.

– Роуз, понякога наистина ме плашиш. И то не само зара-

ди причините, от които първоначално се страхувах. Хайде, да

вървим при него. Той е в съседната стая, но няма да ти е лесно

да го накараш да проговори.

– Именно затова трябва да ни помогнеш – казах ѝ на из-

лизане в коридора. Отново си поставих сребърната гривна. –

Той е влюбен до уши в теб. Ще ни помогне, ако го помолиш.

 441 

р и ш е л м и й д

Както предполагах, Сидни беше в пълно неведение за чув-

ствата на Иън към нея.

– Какво! Той не е...

Затвори уста, като влязохме в стаята на Иън. Той гледаше

някакво предаване по телевизора, но щом ни зърна, моментал-

но се изправи.

– Сидни! Добре ли си?

Вместо отговор тя ме изгледа тревожно и едва тогава се

извърна към Иън.

– Те се нуждаят от помощта ти за нещо. За някаква инфор-

мация.

Той премести погледа си върху нас и изражението му ту-

такси стана много по-студено.

– Отговорихме на всичките ви въпроси, при това по сто пъти.

– Не на всички – уточних аз. – Когато беше на разпит в

кралския двор, ти видя една снимка върху масата. На един

убит. Кой беше той?

Иън стисна упорито устни.

– Не го познавам.

– Видях те... ние, хм, сме убедени, че си го разпознал – въз-

разих му аз. – Ти реагира на снимката.

– И аз го забелязах – призна Сидни.

Той го обърна на молба.

– Стига, не сме длъжни да им помагаме повече. Цялата ис-

тория с този хотел, превърнат в затвор, е достатъчно потиска-

ща. До гуша ми дойде от техните игри.

Всъщност не го обвинявах, но се нуждаехме прекалено

много от съдействието му. Погледнах умолително и в същото

време настоятелно към Сидни, за да ѝ подскажа, че само тя

може да се оправи с неговата упоритост.

Тя пак се извърна към Иън.

– Каква работа си имал с мъжа от снимката? Наистина ли...

е нещо ужасно? Някаква тайна?

Той сви рамене.

– Не. Просто повече не искам на никого да помагам. Неу-

местно е.

– А ще го направиш ли заради мен? – попита тя с най-милия

си тон. – Моля те! Това може да ми помогне да се измъкна от

 442 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

това трудно положение. – Сидни не беше опитна във флирто-

вете, но самият факт, че го даваше по-мило, се оказа напълно

достатъчен, за да го шашне. Той се поколеба за кратко, като