Последна саможертва

– Няма значение. Просто се дръж така, както ти казах.

Стомахът ми се сви, докато слушах как я съветва с такава

откровеност и загриженост. Буен, непокорен, самодоволен, ле-

комислен... такъв беше Ейдриън. Но сърцето му беше добро.

Сърцето, което току-що разбих. Знаех, че бях права за негови-

те възможности. Ейдриън беше страхотен. Способен на вели-

ки дела. Надявах се само разочарованието и болката, които му

причиних, да не го обезкуражат и отчаят. Поне нямаше да се

наложи да му кажа, че майка му е убийца... но все пак.

Когато наближихме портала, всички притихнахме. Още

имаше опашка от автомобили и докато бавно пълзяхме на-

пред, все повече се изнервяхме. Едно бегло надникване в

съзнанието на Лиса ме убеди, че не сме пропуснали нищо

съществено. Хаосът продължаваше, но съдейки по раздраз-

нената физиономия на Нейтан, предположих, че обмисля

да обяви приключване на днешното заседание, за да про-

дължат на следващия ден. Не бях сигурна дали това беше

добре, или зле.

Пазителите, разбира се, познаха Михаил и макар да оста-

ваха нащрек, инстинктивните им нагласи не позволиха да го

заподозрат в престъпни действия. Той обясни мъгляво, че го

изпратили да вземе няколко души. Пазителят надникна в кола-

та и огледа набързо Дмитрий и мен, след което – слава Богу –

Джил. Ейдриън, като известна фигура, придаде допълнителен

респект на групата. След задължителната проверка на багаж-

ника бяхме пропуснати вътре.

 449 

р и ш е л м и й д

– О, Боже мой. Получи се – въздъхнах, докато Михаил под-

кара колата към паркинга на пазителите.

– А сега какво? – попита Джил.

– Сега ще коригираме родословната линия на фамилията

Драгомир и ще разобличим убиеца – отвърнах ѝ аз.

– О, това ли е всичко? – обади се Ейдриън с неприкрит

сарказъм.

– Знаете – отбеляза Михаил, – че в момента, в който илюзията

изчезне, срещу вас двамата ще скочат всички пазители и ще ви

върнат в затвора. Или дори може да стане нещо още по-лошо.

С Дмитрий се спогледахме.

– Знаем – казах, като се опитах да пропъдя спомените за

онова ужасяващо преживяване. – Но ако всичко върви по

план... няма да останем там задълго. Ще проучат това, което

сме открили, и накрая ще ни освободят. – Звучах по-оптимис-

тично, отколкото се чувствах.

След като паркирахме, групата ни се насочи към сградата,

в която се помещаваше балната зала, която се забелязваше от

километри заради внушителното множество, струпано отпред.

Колко странно. Съвсем неотдавна трябваше да извървя същия

този път, почти със същите спътници, но в обратната посока,

докато бързах да напусна кралския двор. Тогава също бяхме

променили външността си с помощта на магията на духа, за

да избягаме. Сега се връщахме и съвсем съзнателно излага-

хме живота си на риск. Вярвах, че ако успея да проникна не-

забелязано и им съобщя разкритията си, всичко ще се уреди.

Магията на Соня сработи перфектно при срещата ми с алхи-

миците. Нямах причина сега да се съмнявам, но страхът все

още си оставаше загнезден в дъното на съзнанието ми: какво

ще стане, ако магията престане да действа? Какво ще правя,

ако дегизировката ми се провали и ме познаят, преди дори да

съм влязла в сградата? Ще ме арестуват ли? Или просто ще ме

застрелят намясто?

Повече зрители не се допускаха в сградата, но забраната

не важеше за пазителите, така че Михаил отново успя да ни

вкара, но този път използва нацупения Ейдриън като причина

за появата ни. Трудно можеха да забранят достъп на племен-

ника на покойната кралица, пък и при настъпилия вътре хаос

 450 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

още двама пазители – за каквито се представихме с Дмитрий –

бяха добре дошли. Докато влизахме, Ейдриън не свали ръка

от раменете на Джил и пазителите пуснаха и нея.

Промъкнахме се напълно незабелязано в балната зала.

Вече бях видяла разгорещените спорове през очите на

Лиса, но беше съвсем различно да наблюдаваш всичко лич-

но. По-шумно. По-дразнещо. Спогледахме се с приятелите

ми. Бях готова за голяма конфронтация пред многобройна

публика – по дяволите, нямаше да ми е за пръв път, – но

този път щеше да бъде сериозно изпитание дори и за моите

умения.

– Нуждаем се от някого, който да привлече вниманието –

казах. – Някой, който не се страхува да спретне един спекта-

къл... искам да кажа, освен мен, разбира се.

– Михаил? Къде беше?

Обърнахме се и видях Ейб, застанал точно зад нас.

– Е, говорим за вълка... точно от него се нуждаем – зарад-

вах се аз.

Ейб се вторачи в мен и се намръщи. Магията въздейства

по-слабо, ако другите познават добре този, който се прикрива

чрез нея. Точно така Виктор ме разпозна в Тарасов. Магията

на Соня беше прекалено мощна, за да може Ейб да проникне

докрай през нея, но долови, че нещо не е наред.

– Какво става тук? – попита властно.

– Обичайното, старче – отвърнах му жизнерадостно. – Опас-

ности, смахнати планове... нали знаеш, все неща, обичайни за

нашата фамилия.

Ейб отново присви очи, все още неспособен да погледне

докрай през булото, създавано от магията. Вероятно му из-

глеждах замъглена.

– Роуз? Ти ли си? Къде беше досега?

– Необходимо ни е да привлечем вниманието на залата –

заявих, пренебрегвайки въпросите му. Чудех се дали така се