Последна саможертва

ни огледа поред, първо нас, а после и нея. Тя му се усмихна

подкупващо.

Накрая Иън омекна.

– Ще повторя това, което казах. Не зная кой беше той.

Помня само, че един ден се появи с някаква жена от мороите в

сградата в Сейнт Луис.

– Почакай – прекъснах го съвсем объркана. – Някаква жена

от мороите е дошла при вас?

– Понякога и това се случва – каза Сидни. – Също както

ние дойдохме при вас. Уреждането на някои въпроси изисква

лично присъствие. Обаче ние обикновено не изпращаме ва-

шите хора в затвора.

– Мисля, че този тип беше неин бодигард или нещо подоб-

но – каза Иън. – Тя беше там на делова среща, а той само я

следваше мълчаливо.

– Бодигард на жена от мороите?

– Не е необичайно за онези, които не могат да получат па-

зители – каза Михаил. – Доказателство за това е Ейб Мазур.

Той разполага със собствена армия от телохранители.

– На мен ми приличат повече на мафия. – Ако оставим

настрана шегата ми, аз бях доста смутена. Въпреки широко

разпространеното мнение за презрението на мороите към бит-

ките, понякога те се принуждаваха да си наемат охрана пак от

морои, защото не можеха да се сдобият с недостигащите па-

зители дампири. Е, някоя знатна особа като Даниела Ивашков

не би имала подобен проблем. Всъщност аз бях съвсем сигур-

на, че тя ще бъде охранявана от двама пазители, ако напусне

защитените граници на кралския двор. Но въпреки това ясно

даваше да се разбере, че е против обучението на мороите да се

сражават. Защо обаче е пътувала с охранител морой, когато е

можела да получи много по-добре обучените пазители? В това

нямаше логика. Все пак... ако си убил една кралица, вероят-

но си способен на всякакви необичайни постъпки, в които не

беше задължително да има някакъв смисъл. – Коя беше тя? –

попитах настойчиво. – Жената?

 443 

р и ш е л м и й д

– И нея не я познавам – каза Иън. – Просто минах покрай

тях, когато отиваха нанякъде. Вероятно на някаква среща.

– Но не помниш ли поне как изглеждаше? – Трябваше ми

нещо, за което да се заловя. Нуждаехме се от нещо. Иначе бя-

хме на ръба на провала. Ако обаче Иън успееше да разпознае

Даниела, щяхме да се справим.

– Разбира се – каза той. – Лесно е да я запомниш.

Последвалата тишина силно ме подразни.

– И така? – попитах. – Как изглеждаше тя?

Той ми каза.

Описанието му обаче съвсем не се оказа това, което очаквах.

 444 

Г л а в а 3 2

Сидни и приятелите ѝ никак не останаха щастливи, че

няма да ги вземем с нас.

– Ще го направя – обещах ѝ, все още потресена от на-

ученото от Иън. – Но и без това беше достатъчно трудно да

проникнем тук, а сега трябва да се измъкнем по обратния път!

Ако се покажете навън с нас, ще ни арестуват. А много скоро

всичко това няма да има значение. Веднъж да съобщим в крал-

ския двор това, което знаем, и след като се изчисти името ми,

пазителите повече няма да се нуждаят от вас.

– Не се тревожа толкова от пазителите – отвърна ми тя.

Интонацията ѝ прозвуча престорено безгрижна, но успях да

доловя сянка от страх в очите ѝ и се запитах какво я безпоко-

еше. Алхимиците? Или някой друг?

– Сидни – заговорих колебливо, макар да знаех, че с Миха-

ил трябваше час по-скоро да изчезнем оттук. – Какво всъщ-

ност е направил Ейб за теб? Трябва да е било нещо повече от

прехвърлянето ти тук.

Сидни се усмихна тъжно.

– Няма значение, Роуз. Ще се справя, каквото и да пред-

стои. А сега просто тръгвай, става ли? Върви да помогнеш на

приятелите си.

Искаше ми се да ѝ кажа нещо повече... да разбера нещо. Но

изражението на Михаил красноречиво ми подсказа, че той е

съгласен с нея, и така, след кратко сбогуване, двамата с него

напуснахме стаята. Когато се върнахме при спътниците си,

 445 

р и ш е л м и й д

очакващи ни на паркинга, видях, че ситуацията не се е про-

менила много. Дмитрий крачеше неспокойно наоколо, несъм-

нено изнервен от пасивната си роля. Джил стоеше близо до

Соня, сякаш търсеше закрила от по-възрастната жена, докато

Ейдриън стоеше настрани от всички и едва ни удостои с един

бегъл поглед, когато Михаил паркира колата.

Но когато разказахме на групата какво сме научили, най-

енергично реагира именно Ейдриън:

– Невъзможно! Не мога да повярвам! – Стъпка цигарата си

на асфалта. – Твоите приятелчета алхимиците сигурно грешат.

И на мен ми беше много трудно да повярвам, но нямах ос-

нования да подозирам Иън в лъжа. Пък и, честно казано, ако

Ейдриън трудно можеше да повярва на тази версия, да не го-

ворим как би реагирал, ако му бяхме казали коя беше предиш-

ната ни заподозряна. Вгледах се в нощта, докато се опитвах

да убедя сама себе си и да приема суровата истина за този,

който бе убил кралица Татяна и бе натопил мен. Дори за мен

бе трудно да го повярвам, толкова жестоко и коварно бе това

предателство.

– Мотивите са... – подех колебливо. След като Иън ми опи-

са кого е видял, поне дузина възможни причини за убийст-

вото си дойдоха по местата. – Политически са. Амброуз се

оказа прав.

– Иън е свидетел, на който може да се вярва – обади се

Дмитрий, шокиран колкото всички останали. – Но има доста

празнини, парчета от мозайката, които не си пасват с цялост-

ната картина.

– Да. – Особено ме безпокоеше едно от тях. – Като напри-