Poslednata imperatrica

Единственото, което тревожеше Рандъл Чен, беше местоположението и намеренията на Сенге Ринчен и конницата му. След опита за покушение Рандъл гледаше да не се появява пред хора и прекарваше повечето вре­ме в палатковия лагер на британците. По съвет на лорд Елгин не напускаше квартирата си през деня и всяка ве­чер под прикритието на тъмнината се местеше в друга палатка - решение, което изглеждаше разумно при тези обстоятелства. Към офицерския лагер беше зачислен цял батальон сикхи, които обикаляха денонощно с пуш­ки на рамо и сложени щикове.

Есента бе настъпила и всеки ден около четири сле­добед валеше дъжд, който се лееше в продължение на повече от два часа и превръщаше лагера в кално тре­савище. Пороят бележеше отминаването на поредния ден без никакви реални резултати и търпението на лорд Елгин спрямо мандаринския протокол започваше да се изчерпва.

-      Не се нуждаем от Тиендзин, за да продължим на­пред! - казваше той. - Цин използват това време, за да съберат голяма армия. Трябва да действаме бързо!

Лорд Елгин вероятно бе прав, но Рандъл настойчи­во го уговаряше да не подминава Тиендзин, без да са уговорили формалностите около предаването на града и най-вече без да са разположили съюзнически гарни­зон, способен да удържи крепостта в случай на маси­рана атака. Рандъл се страхуваше, че Сенге Ринчен ще превземе града и ще го превърне в своя база. Ако мон­голският господар овладееше укрепения град, докато съюзниците пътуваха към Пекин, той с лекота щеше да прекъсне снабдителните им линии с крайбрежието и армията на лорд Елгин щеше да остане без храна и муниции.

За лорд Елгин това беше досаден период - по цял ден седеше в каютата си на борда на „Гренада“, пие­ше скоч, четеше Байрон и чакаше дипломатите да си свършат работата. Поезията изобщо не успяваше да успокои емоциите му. Той отчаяно искаше да заоби­коли с останалите си части Тиендзин и да продължи право към Тунджоу. И всеки ден Рандъл го уговаряше да не го прави.

-      Може да се окаже капан - казваше му той. - Няма да разполагаме с достатъчно хора да поддържаме сна­бдителните линии, ако Тиендзин бъде превзет от про­тивника. Трябва да се доверите на преценката ми.

Но в действителност Рандъл играеше на сляпо. Ня­маше абсолютно никаква представа къде се намира Сенге Ринчен и дали Тиендзин е част от плановете му.

Щабквартирата на Сенге Ринчен

40 км северно от Тиендзин, Китай

Монголският господар стоеше до изхода на обши­тата си с коприна бойна шатра и се взираше в пороя. Следобедното небе бе тъмносиво и от него вече повече от час се лееше дъжд. Дебелият слой купести облаци над лагера му бе струпан покрай планините Йеншан от прохладните сибирски ветрове. Облаците нямаше къде да продължат и изсипваха милиони литри вода в опит да се издигнат по-високо и да преодолеят преградата.

-      Защо съюзниците не подминават Тиендзин? - гнев­но попита Ринчен. Той се обърна и изгледа шестимата си мандарински генерали. - Чакат вече десет дни след превземането на крепостите Дагу. Това е абсолютно не­типично за британците.

-      Може би защото са страхливци, господарю? - пред­положи генерал Му.

-      Грешка! - изкрещя му Ринчен. - Глупак такъв! Те знаят, че чакаме зад планините да ги хванем в капан! Това е единствената възможна причина да показват та­кава сдържаност. Пътят към Пекин изглежда открит, сякаш градът е самотно дете пред глутница вълци... и въпреки това те не атакуват.

Генералите носеха обичайните военни одежди на им­ператорския двор, всеки с мандарински квадрат на гър­дите и гърба. Изящно бродираното животно в квадрата отбелязваше военния чин: чиновете бяха общо девет. Генерал Му носеше чилин³¹, който го открояваше като най-старши. Следващият по ранг генерал на Ринчен носеше изображение на лъв. Останалите четирима бяха представени от леопард, тигър, черна мечка и пантера.

-      Трябва да имат шпионин в редиците ни - настоя генералът с леопарда.

-      Не може да имат никакъв шпионин - отвърна гене­рал Му. - Откакто пристигнахме, всеки отделен човек е проверен. Лично се погрижих.

Потънал в мисли, Ринчен усука мустак около пръста си. Дъждът продължаваше да барабани яростно по покрива на шатрата. Монголският господар бавно се върна при златния си стол и седна тежко. Реши, че неочакваната сдържаност на британците означава, че синеокият продължава да ги води. Убийците явно се бяха провалили със задачата си.

Мисълта тъкмо се избистри в ума му, когато в шатра­та влязоха трима души, целите вир-вода. По средата сто­еше кльощав човек в парцаливите сиви дрехи на кули. Съдейки по външния му вид, вече бе понесъл доста бой и не се беше хранил от дни. От двете му страни гордо стояха офицери от Черния флаг на хоркините - личните телохранители на Ринчен.

- Молим за аудиенция, господарю - каза лейтенант Лин и грубо блъсна пленника да падне на колене пред Ринчен.

Монголският господар посочи към генералите.

-      Вън.

Мандарините забиха погледи в земята и набързо се ометоха.

-      Нека позная - каза Ринчен и се усмихна едва-едва. - Синеокият е мъртъв?