Poslednata imperatrica

Ринчен научи, че синеокият се появил в Хонконг и явно не бил от китайски произход, ако можеше да се съди по малко странния му акцент и очите. Остана до­волен да чуе, че Рандъл Чен го уважавал много като военоначалник и съветвал да се действа предпазливо все­ки път, когато се окажат срещу монголския принц. Но Хари побърза да добави, че макар да вземал предвид съветите на Рандъл, самият лорд Елгин бил главният ум зад падането на крепостите Дагу. Той дори повто­ри надълго и нашироко, че съюзниците разполагали с изключително мощни оръдия и превъзходно обучени хора.

Ринчен нито се разочарова, нито се развълнува осо­бено от наученото. Дълбоко в себе си не се доверява­ше на Хари Паркс и това беше съвсем естествено. Това беше игра на заблуда и двамата го знаеха отлично. Въ­просът беше как Ринчен да използва пленниците си, за да постигне военните си цели.

След като разбра, че лорд Елгин и хората му са по-близо, отколкото очакваше, Ринчен реши да раздели трийсет и деветимата останали живи варвари на чети­ри групи, една от които щеше да изпрати в укрепения Тунджоу като сирене за гладните съюзнически мишки. Когато пуснеше вестта, че пленниците са зад градските стени, противниците му нямаше да имат друг избор, ос­вен да консолидират атаката си и да ги освободят. Нищо нямаше да смути лорд Елгин повече от вестта, че хората му са били заловени с бялото знаме на примирието и подложени на мъчения.

Друга група, съставена от най-слабите и жалките, щеше да бъде пратена в Летния дворец, за да бъде из­ложена на показ пред китайските благородници. Така щеше да покаже слабостта на нашествениците и да на­мали страха в Пекин. Третата група щеше да остане в лагера, за да се използва като разменна монета в случай, че битката се окаже неочаквано трудна. И накрая Хари Паркс и онзи дебелак Хенри Лох щяха да бъдат прате­ни в Пекин и затворени в тъмниците на всяващото ужас Министерство на наказанията.

Щом чу новината, Хари остана без дъх от страх. Но все пак съдбата му и съдбата на Хенри Лох щеше да се окаже далеч по-добра от тази на останалите от групата му. Без външното уверено и аристократично държане на Хари, служещо като защита (фученето и викането дейст­ваха добре при китайците), на мнозина от пленниците бе писано да умрат от мъчителна и унизителна смърт. Томас Боулби беше вярвал, че е изкарал късмет, като преживя следобеда, но неговата съдба щеше да се окаже по-лека, ако някоя сабя бе отрязала главата му. Подобно на мнози­на други, след като кожата на ръцете му се разкъса от на­тиска на вървите, десетки разнасящи инфекции мухи месарки щяха да си свършат работата и той щеше да умре от комбинация от лудост и отравяне на кръвта.

Битката за Средното царство вече навлезе в решителна­та си фаза и никоя от армиите нямаше да обърне гръб на сблъсъка. В опита си да вкара враговете още по-навътре в капана си Ринчен неочаквано бе събудил гнева им - резул­тат, който щеше да остави белег върху отношенията между Изтока и Запада за вечни времена. Татарите се биеха да за­щитават дом и родина, което бе силно преимущество. Но те се бяха забъркали с нещо още по-могъщо - убеждение­то на британците и французите, че светът е техен.

През късния следобед вече пристигаха съобщения за отделни сблъсъци само на петнайсетина километра от лагера. Изглеждаше, че силите на лорд Елгин и си­неокия бяха по-близо, отколкото беше очаквал Ринчен. Въпреки това той имаше чувството, че е готов. Просото по нивите беше ожънато или отъпкано, за да се осигури лесен достъп до града, и в този момент двама пленници бяха подкарани през откритото към затвора им зад сте­ните, за да послужат като примамка.

Капанът беше заложен и зареден.

21.

Черната гора

1,5 км югозападно от Тунджоу, Китай

19 септември 1860 г.

08:07 ч. местно време

Мисия Ездра -ден 200

Екипиран в най-добрата си кожена броня, Сенге Рин­чен лично организира елитната си хоркинска кавалерия за сражението. Повече от 5000 коня се строиха в редици сред дърветата, през цялото време скрити в гората непо­средствено на запад от Тунджоу. Есенното слънце беше ниско в небето и хвърляше дълги черни сенки по земя­та. Конското пръхтене, тропотът на копита и скърцане­то на кожени седла отекваше през гората като някаква приглушена прелюдия към клането, което щеше да се отприщи съвсем скоро.

Както се очакваше, лорд Елгин бе разположил силите си точно на откритите ниви източно от високите стени на Тунджоу, където подготвяше артилерията и собстве­ната си конница и пехота за неизбежната атака.