Предсказанията на Нострадамус

- Прав съм, нали? Тялото на

Ла Рупи лежи пред колиба на

гардианите,

на

двайсет

минути

северно от Бак, точно преди да

стигнеш до Панперду? Ти каза така,

нали? Там си попаднал на него,

докато

си

търсел

циганина

Дюфонтен?

- Алекси Дюфонтен. Да.

- Имаш

ли

проблем

с

използването на думата „циганин“?

- Когато е използвана по този

начин, да.

Калк усети истината в думите на

Сабир, без да си прави труда да

обърне глава.

- Вие

сте

лоялен

към

приятелите си, нали, мосю Сабир?

- Те

спасиха

живота

ми.

Повярваха ми, когато никой друг не

го направи. Дали съм им лоялен? Да.

Това изненадва ли ви? Не би

трябвало.

Калк се обърна в седалката.

- Питам ви само защото ми е

трудно да напасна това, което току-

що ми казахте за откриването на

тялото на Ла Рупи, с факта, че

заявихте доста ясно, когато ви

разпитвах по-рано, че сте тръгнали

да

търсите

Дюфонтен

пеша.

Описаните

разстояния

изглеждат

доста нереалистични - каза Калк и

кимна към шофьора, който подкара

колата по пътя, отдалечавайки се от

Мазе. - Направете ми услуга и

погледнете тази карта, моля ви.

Сигурен съм, че ще можете да ме

ориентирате.

Сабир взе картата с безизразно

лице.

- Ще видите, маркирал съм на

картата единствената колиба, за

която може да става въпрос. Очертал

съм я с голям червен кръг. Там.

Виждате ли? И двамата ли сме

съгласни, че това е мястото?

Сериозният

паравоенен

се

пресегна и включи осветлението в

колата за удобство на Сабир.

Сабир

прилежно

разгледа

картата.

- Да. Това трябва да е мястото.

- Случайно да сте спринтьор

от Олимпиада, мосю Сабир?

- Капитане - отвърна Сабир и

изключи осветлението. - Направете

ми

услуга.

Просто

ми

кажете

направо

какво

ви

мъчи.

Тази

атмосфера е убийствена.

Калк прибра картата. Кимна към

шофьора, който включи сирената.

- Имам само едно нещо за

казване, мосю Сабир. Ако Дюфонтен

изчезне,

преди

да

съм

имал

възможност да го разпитам и да

запиша показанията му, ще задържа

вас и момичето на негово място -

като залъгалка преди събитието - за

толкова дълго, колкото е необходимо.

Разбирате ли ме? Или трябва веднага

да се обадя по радиото и да

заповядам колата, която кара двамата

ви цигански приятели към курандеро

в Ле Сент Мари да обърне и да се

върне насам?

Глава 65

Бейл се промъкна обратно през

задния прозорец най-много три

минути след като беше прокънтял

последният му изстрел. Дотук добре.

Няма да има нови следи от кръв,

които да разкрият местоположението

му. Беше се движил по стъпките си.

Но оттук нататък трябва да е по-

внимателен.

Всеки

момент

ще

пристигне Седма кавалерия и на

мястото отново ще настане хаос.

Преди това да се случи, той трябва да

намери безопасно място, където да

легне и да се погрижи за рамото си.

Ако беше останал на открито, със

светлината на утрото можеше да

свали картите на масата и да се

предаде.

Притискайки лявата си ръка

отстрани на тялото си, Бейл влезе в

една от спалните на долния етаж.

Точно щеше да вземе покривката на

леглото, за да се опита да спре

кървенето,

когато

чу

звука

на

приближаващи по коридора стъпки.

Бейл диво се огледа. Очите му

вече

се

бяха

адаптирали

към

тъмнината и успяваше да различи

всички основни мебели. Дори за миг

не му хрумна да нападне човека,

който се приближаваше. Основната

му задача сега беше да избегне

вниманието

на

полицията.

Останалото щеше да дойде по-късно.

Той клекна зад вратата на

спалнята и я притисна плътно към

тялото си. Един мъж влезе в стаята

точно до него. Беше Сабир. Сетивата

на Бейл бяха толкова напрегнати, че

почти можеше да го подуши, дори на

тъмно.

Дочу звука от търсене. Дали

Сабир вземаше завивките от леглото?

Да. За да завие момичето, разбира се.

Сега

използваше

мобилен

телефон.

Бейл

разпозна

специфичния тембър на гласа на

Сабир.

Небрежно

модулирания,

толкова

лек

средноатлантически

френски. Сабир говореше с полицай.

Обясняваше какво смята, че се е

случило. Описваше смъртния случай.

Някой, назован „Окатия“ явно

беше избягал. „Окатия“? Бейл се

ухили. Имаше логика, по един

особен начин. Най-малкото това

потвърждаваше, че полицията не

знае името му. Означаваше също, че

къщата на Мадам все още беше

сигурно място, където да потърси

подслон.

Единственият

проблем

беше как да стигне дотам.

Сабир тръгна назад към вратата,

зад която той се криеше. За секунда

Бейл беше изкушен да разбие вратата

в лицето му. Дори с една ръка беше

повече от равностоен на човек като

Сабир.

Но загубата на кръв от врата му

го беше отслабила. И другият

циганин още беше там - този, който

беше

спринтирал

към

къщата

секунди след като Бейл бе залюлял

момичето.

За

това

се

искаше

смелост. Ако облеченият в цивилни

дрехи

полицай

не

го

беше

прострелял, Бейл щеше да свали

циганина поне двайсет метра преди

да е достигнал целта си. Човекът

сигурно имаше скапан ангел пазител.

Бейл изчака стъпките на Сабир

да се отдалечат по коридора - да,