Предсказанията на Нострадамус

запазваше ритъма на мантрата си.

Когато

почувства,

че

е

в

предхипнотично състояние, започна

да си предлага някои неща. Неща

като „след трийсет вдишвания ще

заспиш“,

последвано

от

„след

трийсет вдишвания ще направиш

точно каквото ти кажа“, по-късно

„след трийсет вдишвания ще спреш

да чувстваш всякаква болка“ до

кулминацията

„след

трийсет

вдишвания ключицата ти ще започне

да зараства и силите ти ще се

възвърнат“.

Бейл

беше

наясно

с

недостатъците на самохипнозата. Но

също така знаеше, че това е

единственият възможен начин да

надделее над тялото си и да се върне

до

състояние,

близко

до

работоспособност.

Ако се наложеше да остане на

този таван, без храна и медицински

грижи, за ден или два, докато

полицията

приключи

с

разследването си, знаеше, че ще

трябва да фокусира всичките си

ресурси

в

съхраняването

и

култивирането на вътрешната си

енергия.

Всичко, с което разполагаше,

бяха нещата, с които беше дошъл. И

тези активи щяха да се изчерпват с

всеки изминал час, докато инфекция

или непредизвикана грешка, или

неволен шум не го издадяха.

Глава 67

Тялото на Гаврил лежеше точно

където Алекси беше казал, че е.

Сабир погледна вяло към гората - да,

самотният кипарис беше там, както

Алекси го бе описал. Но със същия

успех можеше да бъде и на Марс,

като

се

има

предвид

колко

недостижим беше в момента.

Калк като че ли изпитваше

истинско удоволствие да ръси сол в

раните на Сабир.

- Така ли го запомнихте вчера

следобед?

Сабир се чудеше дали би могъл

да се измъкне, ако помоли да отиде

да

пусне

една

вода?

Но

петдесетметрова

разходка

към

дърветата

щеше

да

изглежда

прекалено подозрителна, предвид

обстоятелствата.

Когато стана очевидно, че Сабир

не възнамерява да отговори на

заяждането му, Калк избра друга

тактика.

- Разкажете

ми

пак

как

Дюфонтен е изгубил пророчествата?

- Докато бягал от Окатия. До

ферибота. Загубил ги във водата.

Можете да сверите разказа му с този

на рулевия и кондуктора.

- О, повярвайте ми, мистър

Сабир, ще го направя - каза Калк,

произнасяйки грешно обръщението

135

като „мистиър“ 1.

Сабир реши, че Калк го изговаря

така умишлено само за да го дразни.

Човекът

очевидно

беше

сърдит,

защото

Сабир

бе

нарушил

предишното им споразумение. Това и

дребният проблем със смъртта на

помощника му.

- Не

изглеждате

много

разочарован

от

загубата

на

пророчествата? Ако аз бях писател,

щях да съм наистина много ядосан,

ако приятелят ми беше съсипал

подобна потенциална златна мина.

Сабир съумя да вдигне рамене.

Това трябваше да внуши идеята, че

загубата на няколко милиона долара

беше нещо, което му се случваше

ежедневно.

- Ако нямате нищо против,

капитане, бих искал да се върна в Ле

Сент Мари, за да видя приятелите си.

Малко сън също би ми дошъл добре.

Калк

направи

голямо

представление от обмислянето на

молбата на Сабир. Всъщност беше

взел решението още преди това.

- Ще изпратя сержант Спола с

вас. Вие и Дюфонтен ще останете

пред погледа му непрекъснато. Още

не съм приключил с вас двамата.

- А мадмоазел Самана?

Калк направи физиономия.

- Тя е свободна да прави

каквото желае. Честно казано, бих

искал да задържа и нея. Но нямам

основание. Но все пак може да се

намери нещо, ако вие и Дюфонтен

създавате някакви проблеми на моя

подчинен. Но тя трябва да остане в

града. Ясен ли съм?

- Съвсем ясен.

- Значи имаме споразумение?

- Идеално.

Калк хвърли на Сабир типичния

си поглед. Обърна се към сержант

Спола:

- Откарай мистър Сабир в

града. После намери Дюфонтен.

Остани с тях двамата. Не бива да ги

изпускаш от поглед дори за миг. Ако

единият тръгне към тоалетната,

отиват и двамата, а ти стоиш отвън и

държиш

свободните

им

ръце.

Разбираш ли?

- Да, сър.

Калк

погледна

намръщено

Сабир.

Имаше

нещо,

което

го

глождеше относно неговото участие,

но не можеше да се сети точно какво.

Но докато Окатия беше на свобода,

всички

подозрения

към

Сабир

можеха да почакат. Конят на Окатия

се

беше

появил

неочаквано,

разпенен,

преди

около

двайсет

минути, на малко по-малко от пет

километра надолу по пътя към Порт

Сен

Луи.

Можеше

ли

Окатия

наистина да е избягал толкова лесно?

Докато куршумът на Макрон още бе в

тялото му?

Калк направи знак на един от

помощниците си да му даде мобилен

телефон. Докато набираше, хвърли

поглед към отдалечаващия се гръб на

Сабир. Човекът криеше още нещо -

това беше очевидно. Но защо? И

какво? Никой не го обвиняваше в

нищо. А той не изглеждаше като

някой, който би бил погълнат от

мисли за отмъщение.

- Кой откри коня? - попита

Калк и наведе глава към земята,

сякаш подобно движение щеше да

подобри качеството на връзката, да

превърне мобилния в неговия по-

ефикасен братовчед - стационарния

телефон. - Ами дайте ми го - каза той

и зачака, а очите му попиваха

осветения от утрото пейзаж. -

Полицай Мишелот? Вие ли сте?

Искам да ми опишете състоя- нието

на коня. Точно както го видяхте -