Предсказанията на Нострадамус

дъската на курандерото не хлопа

леко, но сериозното изражение на

Йола беше достатъчно, за да избие

тази мисъл от главата му.

След кратка пауза за молитва

курандерото бръкна под ризата си и

извади огърлица, която постави

около врата на Йола. Той я докосна с

пръст, проследявайки пътя в косата

ѝ. Сабир осъзна, че ѝ говори на

синто.

После курандерото се премести

при него. След още една пауза за

молитва човекът бръкна под ризата

си и извади втора огърлица. Постави

я около врата на Сабир и пое главата

му в двете си ръце. Остана така дълго

време, притворил клепачи, като

държеше главата му. Скоро Сабир

почувства, че очите му се затварят и

доста

успокояваща

тъмнина

го

отдели от деня около него.

Без особено усилие той внезапно

установи,

че

наблюдава

през

собствените си очи - точно както

човек в кино може да се окаже пред

обърнатите образи от обратната

страна

на

екрана.

Отначало

спускащата се тъмнина придоби

розов оттенък, като вода, примесена

с кръв. После далеч от него се

оформи

миниатюрно

лице.

То

започна бавно да се приближава и да

придобива по-ясни очертания, в

които Сабир разпозна собствените си

черти. Лицето дойде още по-близо,

докато не премина през екрана пред

него и не изчезна през останалата

част от главата на Сабир.

Курандерото се дръпна от него,

кимайки доволно.

Сабир отвори очи възможно най-

широко. Почувства се изкушен да се

разтегне, като корморан, сушащ

крилата си на скала - но по някаква

причина

изпитваше

срам

от

курандерото

и

се

задоволи

с

поредица от кръгови движения с

рамене.

- Видях собственото си лице

да ме приближава. После сякаш мина

право през мен. Това нормално ли е?

Курандерото

отново

кимна,

сякаш думите на Сабир не го

изненадаха. Но изглежда не беше в

настроение да говори.

- Какво е това? - попита

Сабир, сочейки към огърлицата,

която стигаше до гръдната му кост.

- Дъщерята на Самана ще ти

каже. Аз съм уморен. Ще спя - рече

курандерото. Махна за сбогом с ръка

и се скри през вратата на караваната

си.

Сабир погледна към Йола, за да

види ефекта от странното поведение

на курандерото върху нея. За негово

удивление тя плачеше.

- Какво има? Какво ти каза?

Йола поклати глава. Потърка очи

с опакото на дланта си като дете.

- Хайде. Моля те, кажи ми.

Тук съм изцяло на непознат терен.

Поне това сигурно е очевидно.

Йола въздъхна. Пое си дълбоко

дъх.

- Курандеро

ми

каза,

че

никога няма да стана шаманка. Че

Бог е избрал друг път за мен - път,

който е по-труден за приемане,

изисква повече смирение и няма

гаранция за успех. Че не мога да

поставям този път под въпрос по

никакъв начин. Просто трябва да го

следвам.

- Откъде знае? Защо ти е

казал подобно нещо? Какво му дава

това право?

Йола погледна шокирано към

Сабир.

- О,

курандеро

знае.

В

сънищата си той е отвеждан от духа

на животно. Показват му се много

неща. Но той не може да влияе на

събитията, а само да подготвя хората

да ги приемат. Това е неговата роля.

- Защо те пипна така? -

попита Сабир, прикривайки с въпрос

объркването си. - По пътя, разделящ

косата? Изглежда беше особено

важно за него.

- Той

привързваше

двете

половини на тялото ми една за друга.

- Моля?

- За да успея в това, за което

съм избрана, двете половини на

тялото ми не бива да бъдат разделени

една от друга.

- Съжалявам, Йола. Но все

още не разбирам.

Йола се изправи. Тя погледна

неуверено към сержант Спола, после

сниши гласа си до шепот:

- Всички сме направени от

две половини, Дамо. Когато Бог ни е

пекъл във фурната си, той оформил

двете части в един калъп. Но всяка от

тях гледала в различна посока —

едната към миналото и едната към

бъдещето. Когато двете половини се

обърнат и съберат - може би от

болест

или

от

действията

на

курандеро, тогава човекът от този

миг насетне започва да гледа само в

настоящето. Той би живял изцяло в

настоящето - потърси тя правилните

думи, за да предадат смисъла, който

влагаше. - Той ще служи. Да. Това е.

Той ще може да служи.

Усещайки, че отново забелязват

присъствието му, винаги вежливият

сержант Спола вдигна въпросително

рамене от мястото си от другата

страна на пътя. Отдавна беше

осъзнал, че е на съвсем непознат

терен

с

тези

цигани,

но

с

отминаването на времето все повече

се страхуваше от някак неизбежното

обаждане на капитан Калк, за да

провери

дали

изпълнява

задълженията си.

Защото

сержант

Спола

със

закъснение осъзна, че никога не би

могъл задоволително да обясни как е

позволил момичето да го убеди да

изостави Алекси да лежи и да ги

придружи до курандерото. Не би

могъл да го обясни дори на себе си.

Докато стоеше до колата си,

надявайки се циганите да прекратят

заниманията си и да се върнат по-

бързо

при

него,

той

внезапно

почувства отчаяно желание да отиде