Предсказанията на Нострадамус

прост, защитаваше пророчествата и

държеше полицията на разстояние.

Йола вече се беше уверила, че

разследващите

бяха

продължили

напред и къщата е празна. Сержант

Спола беше човек, който уважаваше

стомаха

си.

Йола

му

беше

предложила задушено месо от глиган

и кнедли за обяд, вместо обичайния

сандвич с пилешко. Спола беше

изключително благодарен, особено

след като месото бе прокарано с

около литър и половина хубаво вино

и малко коняк. Беше потвърдил пред

нея, че по това време, ден и половина

след нападението, къщата ще е

затворена и опасана с полицейска

лента и ще остане без наблюдение до

второ нареждане. Целият наличен

състав щеше да е ангажиран в

издирването на Окатия. Какво си

мисли тя? Че полицията оставя

хората

си

да

охраняват

стари

местопрестъпления?

Двете

куки

пред

колибата

станаха и се протегнаха. Единият се

разходи няколко метра, свали ципа си

и пусна една вода. Другият освети с

фенера си поляната, задържайки

лъча около мястото, където беше

открито тялото на Гаврил.

- Мислиш ли, че убийците

наистина се връщат там, където са

гътнали някого?

- По дяволите, не. И със

сигурност не, когато имат куршум в

тялото, гладни са и полицейски

кучета

душат

по

следите

им.

Копелето сигурно лежи мъртво зад

някой храст. Или е паднал от коня си

в блатото и се е удавил. Затова не

можем да го открием. Сигурно

глиганите са го намерили. Могат да

изядат човек, със зъбите и всичко

останало, за по-малко от час. Знаеше

ли това? Единственото, от което

убиецът трябва да се отърве, е

далакът. По някаква причина не го

ядат.

- Глупости.

- Да. И аз така си мислех.

Йола беше стигнала по пътеката,

която Алекси ѝ бе описал, пускайки

ленти бяла хартия на всеки пет метра

по пътя си, за да се ориентира на

връщане в тъмното. В главата си

беше

набелязала

мястото

на

самотния кипарис, под който бяха

заровени пророчествата. Но ако

полицаите останеха на сегашното си

място,

дори

да

ползваше

прикритието на дърветата, нямаше да

може да стигне незабелязана до

пророчествата.

Кипарисът

беше

съвсем на открито.

- Да завием ли към гората?

- Майната му. Да се върнем

към колибата. Ще си напалим огън.

Забравих си ръкавиците, а застудява.

Йола видя как силуетите я

приближават.

Какво

ли

търсят?

Дърва? Как ще обясни присъствието

си, ако попаднат на нея? Те са

толкова надъхани да получат похвала

от Калк, че сигурно ще я вкарат в

колата за арестанти. На това Алекси

му викаше Черен Петър. А Калк не е

глупак. Веднага ще усети, че има

нещо нередно. Няма да му отнеме

много време да се сети, че е търсела

пророчествата и че те изобщо не са

загубени.

Докато

полицаите

се

приближаваха, Йола се притисна до

земята и започна да се моли.

Първият полицай спря на три

метра от нея.

- Виждаш

ли

изсъхнали

дървета?

Вторият включи фенера си и го

раздвижи в дъга над главите им.

Точно

в

този

момент

иззвъня

мобилният

му

телефон.

Той

подхвърли фенера на спътника си и

посегна към апарата. Докато фенерът

минаваше над главата ѝ, Йола усети

как светлината на лъча му се плъзга

по тялото ѝ. Тя се вкочани, готова да

бъде разкрита.

- Какво казваш? Трябва да се

изтеглим? За какво говориш?

Полицаят

се

вслушваше

съсредоточено в гласа от отсрещната

страна.

От

време

на

време

изръмжаваше и Йола почти можеше

да усети как той се взира в колегата

си, който държеше фенера с лъч,

насочен в краката му.

Ченгето затвори телефона.

- Капитанът от Париж, който

ни натресоха, мисли, че е открил

къде живее този тип. Смята, че ако

наистина

се

е

измъкнал,

със

сигурност се е насочил натам. Искат

ни всички. Този път трябва да

отцепим целия полуостров Сен

Тропе, малко след Кавалер сюр Мер,

през Ла Кроа Валме и Койолин до

Порт Гримо. Можеш ли да повярваш?

Това са шейсет скапани километра.

- По-скоро трийсет.

- Все тая? Няма да можем да

спим тази нощ.

Йола се обърна по гръб, когато те

най-сетне си тръгнаха, и се взря с

учудване в първата звезда, изгряла на

нощното небе.

Глава 73

За свое учудване Калк установи,

че съжалява за отсъствието на

Макрон, докато вървеше през двора

към къщата на графиня Дьо Бал.

Капитанът

не

се

смяташе

за

сантиментален човек, а и в крайна

сметка Макрон до голяма степен

беше причинил собствената си смърт

-

но

имаше

нещо

магически

дразнещо в него като личност,

дразнение,

което

подхранваше

самолюбието на Калк. Капитанът

стигна до извода, че Макрон е

действал като праволинеен човек,

преследвал каузата си, а той просто

си търси оправдание за това, че е

вкиснат.

Спомни си и радостта си, когато

Макрон беше застанал в негова

защита,

когато

графинята

бе

поставила под съмнение знанията му

за перовете на Франция и френските

благородници. Трябваше да му го

признае, човекът може и да беше

идиот, но никога не може да си

сигурен какво да очакваш от него.

Изисканата

секретарка

с

костюма от туид и кашмир излезе от

къщата, за да го посрещне, само че