Предсказанията на Нострадамус

Сигурен съм в това - отговори Кали и

с ръце, хванати плътно отзад на

гърба, последва подчинения си през

вратата.

Глава 74

До стаята се стигаше през таен

вход, прекрасно прикрит между

рафтовете с книги.

- Кой го откри?

- Аз, сър.

- Как се отваря?

Полицаят затвори вратата. Тя се

залепи

за

рафтовете

с

книги.

Полицаят клекна и притисна напред

гърбовете на три книги на рафт

близо до пода. Вратата отново се

отвори.

- Как разбра кои книги да

натиснеш?

- Наблюдавах

прислужника,

сър. Той влезе, когато мислеше, че не

го наблюдават, и пипна нещо по

механизма. Мисля, че се опитваше да

го заключи, така че никой да не може

да задейства пружината случайно.

Поне той така ми каза.

- Искаш да кажеш, че е бил

загрижен за сигурността ти? Че

вратата би могла да се отвори

внезапно и да удари някой от нас?

- Най-вероятно да, сър.

Калк се усмихна. Ако беше

прозрял

правилно

характера

на

графинята, с този прислужник бе

свършено. Винаги беше полезно

наоколо да има недоволен служител.

Можеше

да

се

получи

ценна

информация. Нечий гръб можеше да

бъде пронизан.

Калк се приведе, за да мине през

прохода. Вътре в стаята се изправи и

подсвирна от възхищение.

Голяма

правоъгълна

маса

заемаше центъра на помещението.

Тринайсет стола бяха наредени около

нея. На стената зад всеки стол имаше

рицарска броня и поредица от

щитове с гербове. Калк разпозна

някои от тях. Но те не бяха тези,

които

човек

би

очаквал

от

дванайсетте перове на Франция.

- Стаята не е отваряна от

смъртта на съпруга ми. Тук няма

нищо, което да представлява интерес

за хората ви.

Калк прокара ръка по масата.

- Въпреки това няма прах.

Сигурно някой е влизал тук доста по-

скоро от смъртта на съпруга ви.

- Прислужникът ми. Разбира

се. Поддържането на стаята в ред е

част от задълженията му.

- Както и заключването на

стаята, ако се появят непознати

посетители?

Графинята погледна настрани.

Мадам Мастигу се опита да хване

ръката

ѝ,

но

жестът

ѝ

беше

отхвърлен.

- Лавини. Искам тези щитове

да бъдат заснети.

- Не бих направила това на

ваше място, капитане. Те нямат

абсолютно

никаква

връзка

с

разследването.

- Точно

обратното,

мадам.

Вярвам, че те са неразривно свързани

с моето разследване.

- Тази стая е лично място,

капитане.

Клубна

стая.

Място,

където хора с близки виждания са се

срещали, за да обсъждат сериозни

проблеми

в

дискретна

и

предразполагаща обстановка. Както

казах, стаята не е използвана от

смъртта на съпруга ми. Някои от

семействата, на които принадлежат

тези гербове, може дори да не

подозират за присъствието им тук.

Бих била благодарна, ако това

положение остане непроменено.

- Не виждам билярдна маса.

Няма бар. Странен тип клубна стая.

Какво е това например? - попита

Калк и посочи към един бокал,

заключен в отделна поставка. - А

какви са инициалите, гравирани на

бокала? КМ.

Графинята изглеждаше, все едно

я беше ухапала пепелянка.

- Сър?

- Да. Тук има руло пергамент.

С печати по него. Освен това е тежко.

Сигурно има дървени ролки или

нещо подобно.

Калк направи знак пергаментът

да бъде разпънат на масата.

- Моля ви, не го пипайте,

капитане. Много е ценно.

- Имам заповед за обиск,

мадам. Мога да пипам всичко, което

пожелая. Но все пак ще благоволя да

не го омърся с пръстите си - отвърна

той. Наведе се над масата и разтвори

документа.

Графинята и мадам Мастигу

стояха вкаменени до стената на

стаята.

- Лавини. Би ли извел навън

графинята и мадам Мастигу. Това ще

ми отнеме известно време. И ми

донеси лупа.

Глава 75

Първото нещо, което Сабир

направи, когато Бубул го остави пак в

Мазе, беше да запали камината, за да

си

създаде

уют.

Нощта

беше

мразовита и той чувстваше как го

побиват тръпки, когато поглежда към

мястото в коридора, където бе лежал

трупът на Макрон. Клатейки глава,

отвратен

от

собствената

си

суеверност, той затърси свещи.

Старата къща сякаш отекваше от

стъпките му, докато крачеше из

стаята. Ехото беше толкова силно, че

му се прииска да не продължава по

коридора

към

кухнята.

След

безплодно петминутно търсене беше

облекчен да открие три свещи,

останали на пода, където Окатия ги

бе загасил с пожарогасителя преди

две нощи.

Щом ги запали и видя сянката

си, отразена в стаята като в

спектакъл на светлосенки, Сабир се

зачуди, и то не за пръв път, как

изобщо беше позволил Йола да го

убеди да се върне и да използва

къщата. Със сигурност имаше логика

- Ле Сент Мари оставаше плътно

затворен от полицията, издирваща

Окатия,

като

влизането

беше

относително лесно, а излизането -

контролирано.

Но след последния път, когато

Сабир бе тук, Мазе се беше

превърнало в обречено място. Той се

чувстваше

твърде

неудобно

да

използва терена на нечие брутално

убийство за нещо, което можеше да

се окаже задънена улица. Всъщност

това му показа за пореден път колко

по-различно

приемаха

манушите

смъртта в сравнение с твърде