Предсказанията на Нострадамус

и Алекси да разберете с кого си

имате работа.

- Имаме си работа с маниак

убиец.

- Не. Той не е такъв. Мислих

за това. Той е по-умен. Знае точно

къде да удари. Как да те нарани най-

много и да получи каквото иска.

- Не

разбирам.

Какво

се

опитваш да ми кажеш?

- Той заплаши, че ще ме

накара да изгубя съзнание. Че докато

съм в несвяст, ще ме нарани отвътре

с ножа си, за да не мога да имам

бебета. Да не мога да стана майка.

- Господи!

- Слушай, Адам. Той знае за

нас. За циганския начин на живот.

Може би дори е отчасти циганин.

Знаеше, че ако просто ме нападне и

се опита да ме нарани, може да не му

кажа каквото иска да знае. Можеше

да излъжа. Когато ми каза това, бях

толкова убедена, че наистина ще го

направи, че се подмокрих. Можеше

да направи с мен всичко и аз нямаше

да се съпротивлявам. И с Бабел.

Същото нещо. Бабел беше суетен.

Това беше най-голямата му слабост.

Беше като жена. Прекарваше часове

наред, като просто се гледаше и се

разкрасяваше пред огледалото. Този

човек бе обезобразил лицето му.

Нищо друго. Само лицето му. Видях

го в моргата.

- Не те разбирам.

- Той използва слабостите на

хората. Това е зъл човек, Адам.

Наистина зъл. Той не просто убива.

Той е разрушител на души.

- Още

една

причина

да

отървем света от него.

Обикновено Йола имаше отговор

за всичко. Този път тя само обърна

глава към прозореца и замълча.

Глава 43

- Изглежда вече не дават

гаечни

ключове

с

колите

-

претърсваше багажника на колата

Сабир. - Не мога да го ударя с крика.

Нито със сигналния триъгълник.

- Ще ти отрежа тояга.

- Какво?

- От свят храст. Виждам един

ей там. Това е най-здравото дърво.

Дори преди да се изсуши. Ако

обикаляш с бастун, никой няма да се

усъмни в теб. Така можеш винаги да

имаш оръжие.

- Ти не си наред. Нали го

знаеш, Алекси?

Бяха паркирали до кулите над

светилището в Рокамадур. Под тях

имаше

градини,

разположени

в

отвесните скали, пресечени от виещи

се пътеки и панорамни площадки.

Тук-там туристи се разхождаха бавно,

запълвайки времето си преди вечеря.

- Виж

тези

прожектори.

Трябва да влезем преди здрач. Когато

включат тези неща, целият хълм ще

светне като коледна елха.

- Мислиш ли, че сме го

изпреварили?

- Ще знаем със сигурност чак

като нахълташ в криптата.

Алекси подсмъркна.

- Но аз няма да нахълтвам в

криптата.

- Какво имаш предвид. Нали

не ми се измъкваш?

- Да

се

измъквам...

Не

разбирам.

- Не си се изплашил - засмя се

Алекси и поклати глава. - Адам, това

е съвсем просто правило. Да се

намъкнеш някъде, е много трудно, но

да се излезе е лесно.

- О, разбирам - поколеба се

Сабир - или поне така си мисля.

- И къде ще бъдеш?

- Ще се скрия отвън и ще

наблюдавам. Ако оня се появи, ще го

халосам с твоята свята тояга - каза

той и зачака да види объркано

изражение, но такова не последва. -

Не. Всичко е наред. Само се шегувам.

Не съм полудял.

Алекси изглеждаше объркан.

- Но

какво

ще

направиш

всъщност?

Сабир въздъхна. Разбра, че все

още е твърде далеч от проумяването

на циганската душевност.

- Просто ще остана скрит

отвън, както се разбрахме. Така ще

мога да те предупредя с подсвирване,

ако го видя. Когато вземеш Девата,

докарай я при Йола в колата и после

слез и ела при мен. Като сме двамата,

би трябвало да успеем да го издебнем

някъде в параклиса, където е по-

безопасно и няма да има хора, които

да ни се пречкат.

- Мислиш ли, че тя ще ни се

сърди?

- Кой? Йола? Защо?

- Не. Имах предвид Девата.

- Господи, Алекси. Нали не си

се разколебал?

- Не. Не. Ще я взема. Но

първо ще ѝ се помоля. Ще я помоля

да ми прости.

- Направи го. А сега ми

отрежи тази тояга.

Глава 44

Алекси се събуди точно когато

вечерният пазач затваряше външните

врати, водещи към криптата. Преди

четирийсет минути се беше скрил

зад олтара на базиликата „Сен

39

Совьор“ 1, който някой удобно беше

покрил с дълъг синьо-бял ленен плат.

После почти веднага беше заспал.

В

продължение

на

десет

панически секунди не беше съвсем

сигурен къде се намира. После ловко

се измъкна изпод плата, изправи се и

се протегна. В този момент осъзна,

че в църквата има и някой друг освен

него.

Той пропълзя обратно зад олтара

и потърси ножа си. Отне му пет

секунди, за да си спомни, че го беше

захвърлил на задната седалка на

колата, след като одяла тоягата за

Сабир. Не за първи път Алекси

прокле присъщото си невнимание

към детайлите.

Притисна се към олтара, като

отвори очи колкото се може по-

широко, за да попие последната

вечерна

светлина

в

църквата.

Непознатият седеше приведен на

един от столовете на хористите, на

около петнайсет метра от него. Дали

и той беше заспал? Или се молеше?

Докато

Алекси

го

гледаше,

мъжът стана и се приближи към

вратата на криптата. Скоро стана

ясно, че и той се ослушва и оглежда

за пазача. Мъжът вдигна резето, тихо