Предсказанията на Нострадамус

- Дрехите ми са си добре,

благодаря - отвърна Сабир. - И как,

по дяволите, разбра за сватбата?

Дори още не сме влезли в катуна.

Алекси изхърка. Лежеше проснат

на задната седалка, а превързаната му

глава беше положена удобно на

прозореца.

- Всички гаджота ли сте

слепи? Вече подминахме четири

каравани по пътя насам. Къде си

мислиш, че отиват?

- На погребение? На някой

друг Крис?

- Забеляза

ли

лицата

на

жените?

- Не.

- Е,

ако

веднъж

беше

използвал очите си като циганин,

щеше да забележиш, че жените са

развълнувани, а не тъжни - каза

Алекси. После прокара пръст в

устата си, проверявайки новия релеф.

- Имаш ли петдесет евро?

Сабир се обърна към пътя.

- Толкова едва ли ще ти

стигнат за нов комплект златни зъби.

Алекси направи гримаса.

- Имаш ли?

- Да.

- Дай ми ги. Ще трябва да

платя на някого да наглежда колата.

- За какво говориш, Алекси?

- Както казах и преди, ако не

платиш на някого да я пази, някой

друг ще я разпарчетоса. Те са крадци,

тези хора.

- Какво имаш предвид с „тези

хора“? Те са твоите хора, Алекси.

- Знам. Точно затова казвам,

че са крадци.

***

Сабир и Алекси бяха настанени в

ъгъла на караваната на един от

братовчедите на Алекси. Алекси се

възстановяваше

на

единственото

легло, а Сабир беше под него, на

пода.

- Покажи

ми

пистолета,

Алекси. Искам да видя защо засече.

- Не

засече.

Изобщо

не

задейства. Щях да го улуча. Точно в

носа.

- Знаеш

ли

за

предпазителите?

- Разбира се, че знам за

предпазителите. Какво си мислиш,

че съм? Идиот?

- И знаеш за дърпането на

ударника?

- Ударник? Какво е ударник?

- О - въздъхна Сабир. - Преди

да можеш да стреляш с автоматичен

пистолет, трябва да дръпнеш тази

част тук и да я свалиш. Военните му

казват „да свалиш и заредиш“.

- По дяволите! Мислех, че

работи като револвер.

- Само револверите работят

като

револвери,

Алекси.

Ето.

Пробвай го.

- Хей. Лесно е.

- Спри да го насочваш към

мен.

- Всичко е наред, Адам. Няма

да

те

застрелям.

Не

мразя

гаджотата чак толкова.

- Много съм облекчен да го

чуя. Кажи ми, Алекси, къде изчезна

Йола? - попита Сабир и се намръщи.

- Ще е с жените.

- Какво имаш предвид?

- Имам предвид, че известно

време няма да я виждаме често. Не

както докато пътувахме.

- Не

разбирам

циганското

разделение между мъже и жени,

Алекси - рече Сабир и поклати глава.

-

И

това

с

нечистотата

и

замърсяването на другите. Как го

нарече тя? Мах... нещо.

- Махриме.

- Да, това.

- Нормално е. Има неща,

които замърсяват, и неща, които не

замърсяват.

- Като таралежите.

- Да. Таралежите са чисти.

Също и конете. Те не ближат

гениталиите си. Кучетата и котките

са мръсни.

- А жените?

- Те също не го правят. Какво

си мислеше? Че са акробати?

Сабир плесна Алекси по крака.

- Говоря сериозно. Наистина

искам да знам.

- Сложно е. Жените могат да

замърсяват, когато кървят. Когато

това се случва, жената не може да

държи нечие чуждо бебе например.

Или да докосва мъж. Или да готви.

Или да мине над метла. Или да прави

каквото и да е всъщност. Затова

жената не трябва никога да е сама с

мъж. Примерно в легло. Или в къща.

Той би бил замърсен.

- Господи!

- Казвам ти, Адам. По времето

на баща ми е било по-зле. Циганите

мъже не са могли да пътуват в

парижкото

метро,

защото

било

възможно на тротоара над тях да има

циганска

жена.

Храната

била

съхранявана извън къщата, за да не

може жената да мине над нея на

горния етаж. Или да я докосне с

роклята си.

- Не говориш сериозно.

- Съвсем сериозно. А защо

мислиш Йола искаше да съм в стаята

с теб, когато ти показа сандъка?

- Защото искаше да участваш?

- Не. Защото не е правилно

неомъжена жена да бъде сама в стая

с легло в компанията на мъж, който

не е неин брат или баща. Освен това

ти беше гаджо и това те правеше

махриме.

- Значи затова старата жена в

катуна не искаше да яде с мен?

- Схванат си го. Тя щеше да те

замърси.

- Тя щяла да замърси мен? Но

аз мислех, че ще замърся нея?

Алекси направи физиономия.

- Не. Явно съм в грешка.

Нищо не си схванал.

- А също и дългите поли,

които носят жените. И все пак

изглежда Йола не се срамува да

показва гърдите си. Като по време на

погребението.

- Гърдите са, за да се хранят

бебетата.

- Е, знам...

- Но една жена не бива да

показва коленете си. Това не е

хубаво. От нея зависи да не разпалва

страстите на свекъра си. На мъжете,

различни от съпруга ѝ. Коленете

могат да правят такива неща.

- Ами

жените

тук,

във

Франция? Виждате ги по улицата

през цялото време. Те разголват

почти всичко.

- Но те са пайоси. Или

гаджота. Те не се броят.

- О, разбирам.

- Сега, когато си един от нас,

Адам, ти си важен. Не колкото

истински циганин може би. Но си

важен.

- Благодаря ти. Много се