Предсказанията на Нострадамус

задължително Исус. Може да бъде

всеки.

Дева

Мария.

Светците.

Мъртвият любим. Дори дете.

- Защо ми разказвате това,

сър? - попита Макрон, чувствайки

как думите запушват гърлото му, като

трошици от бисквити. - Знаете, че не

съм интелектуалец. Не съм като вас.

- Да минава времето, Макрон.

Да минава времето. И за да се

опитам

да

намеря

смисъла

в

очевидната глупост, която открихме в

краката на Ла Моренета.

Калк

изсумтя,

сякаш

някой

неочаквано го беше смушкал между

ребрата. „Стана заради каталунския

полицейски

капитан.

Вияда.

Изключително

високообразован

човек, като всички испанци. Той ме

накара да се замисля върху всичко

това с нещо, което каза за буквализма

и парадоксите.“

Макрон затвори очи. Искаше да

спи. В легло. С пухен матрак и

годеницата му, свита до него, като

дупето ѝ се притиска плътно до

слабините му. Не искаше да бъде тук,

в Испания, заради писано преди

петстотин

години

послание

на

мъртъв

лунатик,

да

охранява

безценна дървена статуя с два

изправени фалоса от двете ѝ страни,

в компанията на вкиснат полицейски

капитан,

който

очевидно

би

предпочел да прекарва работните си

дни

в

някоя

университетска

библиотека.

Това

беше

втората

поредна нощ, в която спяха на

открито. Каталунската полиция вече

ги гледаше подозрително.

В джоба му нещо избръмча.

Макрон се сепна и се усети. Дали

Калк беше разбрал, че е задрямал?

Или

беше

толкова

потънал

в

изчисленията

си,

митовете

и

философиите,

че

дори

не

би

забелязал, ако Окатия минеше зад

него и разпореше корема му?

Той погледна към осветения

екран на мобилния си телефон. Нещо

се раздвижи в него, докато четеше

съобщението - някакъв фаталистичен

дух, който дебнеше в стомаха му и се

появяваше в мигове на опасност и

несигурност, за да го накаже за

неговата липса на въображение и

безкрайните

му,

съсипващи

съмнения.

- От Ламастр е. Уловили са

сигнала от устройството на Окатия

преди четири часа. На двайсет

километра оттук. Близо до Манреса.

Сигурно е проверявал къде е Сабир.

- Преди четири часа? Не

говориш сериозно.

- Някой явно е напуснал поста

си без предварително разрешение.

- Някой явно ще установи, че

заплатата

му

е

намаляла

при

следващия чек. Искам да разбереш

името

му,

Макрон.

После

ще

прекарам вътрешностите му през

машина за пакетиране на салам и ще

го нахраня с тях за закуска.

- Има още нещо, капитане.

- Какво? Какво още може да

има?

- Имало

е

убийство.

В

Рокамадур. Миналата нощ. Явно

никой не им е казал. Така че не са

направили връзката. После не са

знаели как да се свържат с вас,

защото

отказвате

да

носите

мобилния си телефон, докато сте на

служба. Жертвата е новият пазач.

Счупен врат. Който и да го е

направил, е убил и кучето му.

Хвърлил го е срещу стената и е

стъпил на главата му. Струва ми се,

че това е изцяло нова техника.

Калк затвори очи.

- Девата изчезнала ли е?

- Не. Явно не. Сигурно е

преследвал същото нещо, което и

ние. И Сабир. И циганите - отвърна

Макрон. Беше изкушен да пусне шега

за

внезапната

популярност

на

девиците, но реши да не го прави.

Вдигна

поглед

от

телефона.

-

Мислите ли, че Окатия вече е бил тук

и си е тръгнал? Времето би му

стигнало, ако дойде право насам,

след като е убил пазача. Дотук е само

магистрала. Лесно е можел да се

движи със сто и шейсет километра в

час.

- Невъзможно.

Има

десет

въоръжени мъже, разпръснати в тези

сгради и по хълмовете. Окатия не е

долетял с едноместен самолет и със

сигурност

не

се

е

скрил

в

светилището.

Не.

Единственият

логичен начин, по който може да

дойде насам, е по главния път, след

като влаковете спряха да пътуват за

през нощта. Отивам да предупредя

Вияда.

- Но, сър, това е полицейска

акция. Никой не бива да мърда от

позициите си. Мога да пиша на

капитана.

Ще

му

препратя

съобщението от Ламастр.

- Трябва да говоря лично с

него, не да му пиша проклето писмо.

Чакай тук, Макрон. И си дръж очите

отворени. Използвай очилата за

нощно виждане, ако трябва. И ако

заподозреш, че Окатия е въоръжен,

убий го.

Глава 60

Ейкър Бейл коленичи зад една

скала. Нещо се движеше пред него.

Той се взря в здрача, но нямаше как

да различи достатъчно ясно какво е

то, за да остане доволен. Стисна

револвера в ръката си и започна

съвсем бавно да слиза по хълма.

Каквото и да се движеше, го правеше

шумно. Малки камъни потракваха

пред него и дори се чу изръмжаване,

сякаш нещото се беше изправило

пред препятствие. Значи не беше

коза, а човек. Миризмата на пот и

цигарен дим достигна до него с

топлия полъх на бриза.

Бейл беше на едва десет метра от

Макрон, когато най-сетне забеляза

движението.

Макрон

използваше

инфрачервените

очила,

за

да

проследи измъчените опити на

началника си за безшумно слизане по

хълма. Бейл се прицели с пистолета

със заглушител в тила на Макрон.

После, като остана недоволен от

видимостта, пребърка джобовете си

за парче хартия. Направи топче от

хартията и го пъхна в устата си,