Предсказанията на Нострадамус

него.

- Така е и с почти всички

останали, предполагам - отвърна

Сабир. Престори се, че преценява

новото си име. Тайно се радваше на

промяната на тона на разговора. -

Каква е думата ви за Ева?

- Йехва. Но тя не ни е майка.

- О.

- Нашата майка е първата

жена на Адам.

65

- Имаш предвид Лилит 1?

Вещицата, която ядяла жени и деца?

Жената, която станала змията?

- Да. Тя е майка ни. Вагината

ѝ е била скорпион. Главата ѝ била

лъвска. С гърдите си кърмела прасе и

куче. И яздела магаре - занарежда

Йола. Обърна се да види как Алекси

реагира на думите ѝ. - Дъщеря ѝ Алу

отначало била мъж, но после се

променила на жена - от нея някои

цигани са получили второто си

зрение. От нейния род Лемек, синът

на Каин, е имал син от дъщеря си

Хада. Това бил Джабал, бащата на

всички, които живеят в палатки и са

номади. Свързани сме и с Джубал,

бащата на всички музиканти, защото

Тсила, дъщерята на Джубал, станала

втората жена на Лемек.

Сабир се канеше да каже нещо,

да

направи

някой

остроумен

коментар за логиката и вбесяващата

нелогичност на циганския начин на

разсъждение, но после забеляза

лицето на Алекси и внезапно разбра

защо Йола беше подхванала речта си.

Беше го изпреварила с една крачка.

Алекси

беше

погълнат

от

историята ѝ. Целият гняв го бе

напуснал. Очите му бяха замечтани,

сякаш току-що беше посетен от

съновидение.

„Може би - помисли си Сабир -

всичко е вярно и все пак Йола е

вещица?“

Глава 65

Същата сутрин Сабир отиде до

покрайнините на Гурдон. Носеше

омазнена бейзболна шапка, която

беше взел от караваната, и кожено

яке в червено и черно, украсено със

светкавици,

множество

ненужни

ципове или около метър и половина

подрънкващи вериги. „Ако срещна

някой познат в този вид - помисли си

той, - с мен е свършено, никой повече

няма да ми вярва.“

И все пак. Това беше първото му

излизане сам на обществено място

след катуна в Самоа и се чувстваше

нервно и неудобно. Като измамник.

Избягвайки внимателно главните

улици, по които пазарът се вихреше с

пълна сила, а почтени хора закусваха

в кафенетата като добри граждани,

Сабир внезапно проумя колко се

беше отдалечил от така наречения

истински свят. Неговата реалност

беше в катуна, при прашните деца и

кучетата, и котлите, и дългите поли

на жените. На този фон градът

изглеждаше почти лишен от живот.

Самодоволен. Свит.

Той си купи кроасан от сергия и

остана да го изяде на крепостната

стена на града, гледайки към пазара

и наслаждавайки се на редкия вкус

на усамотението. В каква лудост се

беше забъркал? За малко повече от

седмица животът му беше променил

посоката си напълно и той бе

дълбоко убеден, в самата си душа, че

никога няма да успее да се върне към

предишния си начин на мислене.

Сега не принадлежеше нито на

единия свят, нито на другия. Какъв

беше циганският израз? Anampug. Без

националност. Това беше тяхната

дума за това да бъдеш циганин.

Той се обърна рязко и се озова

лице в лице срещу мъжа, който беше

стоял зад него. Имаше ли време да

посегне за пистолета? Присъствието

на невинни минувачи на площада го

спря.

- Господин Сабир?

- Кой пита?

- Капитан

Калк.

От

Националната полиция. Следя ви,

откакто

излязохте

от

катуна.

Всъщност сте под непрекъснато

наблюдение, откакто пристигнахте

от Рокамадур преди три дни.

- Господи!

- Въоръжен ли сте?

- Въоръжен - да - кимна

Сабир. - Но не и опасен.

- Може

ли

да

погледна

пистолета?

Сабир полека отвори джоба си,

бръкна с два пръста и извади

пистолета за дулото. Почти можеше

да

усети

мерниците

на

снайперистите да се срещат върху

черепа му.

- Може ли да го огледам?

- Разбира

се.

Заповядайте.

Задръжте го, ако искате.

- Тук

сме

само

двамата,

господин Сабир - усмихна се Калк. -

Можете да го насочите-срещу мен,

ако решите. Не сте длъжен да ми

давате пистолета.

Сабир наведе учудено глава.

- Или ме лъжете в очите,

капитане, или поемате огромен риск

- каза той и подаде оръжието на Калк

с дръжката напред, все едно беше

парче развалена риба.

- Благодаря ви - отвърна Калк,

като го пое. - Риск, да. Но мисля, че

току-що

доказахме

нещо

доста

важно.

Калк

претегли

автоматичния

пистолет в ръката си.

- „Ремингтън“

петдесет

и

едно. Хубав малък пистолет. Спрели

са ги от производство в края на

двайсетте години. Знаехте ли? Това е

почти музеен експонат.

- Наистина ли?

- Да разбирам ли, че не е ваш?

- Много добре знаете, че го

взех от онзи тип в светилището в

Рокамадур.

- Разрешавате ли да запиша

серийния номер? Може да разкрие

нещо любопитно.

- А какво ще кажете за ДНК?

Нали в това се кълнат вашите хора

напоследък?

- Твърде късно е за ДНК. Вече

е бил пипан. Трябва ми само

серийният номер.

Сабир издиша дълго и тежко.

- Да. Моля. Вземете серийния

номер. Вземете пистолета. Вземете

мен.

- Казах ви. Сам съм.