Предсказанията на Нострадамус

- И къде е това място? -

попита я Сабир.

- Има

една

къща.

Във

вътрешността на Камарг. Близо до

Маре дьо ла Сигулет. От много

години тя е център на борба за

наследство между петима братя,

които са я наследили от баща си - в

стриктно

изпълнение

на

73

Наполеоновия кодекс 1, разбира се -

и не могат да се разберат какво да

правят с общата си собственост.

Никой от тях не говори с останалите.

Така че никой не плаща за поддръжка

или за охрана. Баща ми е спечелил

правото да ползва къщата при облог

преди петнайсет години и оттогава

тя е наша територия. Наш патрин.

- Той е спечелил от братята

правото да я ползва? Шегуваш се.

- Не.

От

някакви

други

цигани, които я открили. Това е

доста

незаконно

според

разбиранията

на

гаджотата,

разбира се, и никой не знае за

сделката, но за нас уговорката е

твърда като скала. Просто се приема.

Понякога

оставаме

там,

когато

посещаваме фестивала. Няма път

дотам, само пътека. В този район

74

гардианите 1

могат

да

се

придвижват само с коне.

- Гардианите?

- Пазителите на камаргските

бикове. Можеш да ги видиш да яздят

бели коне, понякога носят и пики.

Познават

всяко

ъгълче

от

камаргските блата. Те са наши

приятели. Когато Сара е Кали бива

спусната към морето, гардианите я

охраняват.

- Значи те също знаят за

къщата?

- Не. Никой не знае, че я

ползваме, освен ние. Отвън не личи,

че е обитаема. Има проход през

избата и изглежда, че в къщата не

живее никой, дори когато сме там.

- А какво ще направим с

колата?

- Ще я оставим някъде далеч

от Камарг.

- Но така Окатия ще ни

изгуби. Имаме уговорка с капитан

Калк, нали помните?

- Тогава

временно

ще

я

оставим в Арл. Можем да стигнем до

Камарг с някои от другите цигани. Те

ще ни вземат, когато ни видят. Ще

направим знака шпера на пътя и те

ще спрат. После слизаме на няколко

километра от къщата и отиваме, като

си носим храна - ако ни потрябва

нещо допълнително, мога да отида и

да направя мангел.

- Да направиш какво?

- Да проси от фермите -

обясни Алекси и вдигна поглед от

пътя. Беше свикнал да обяснява

нещата от света на циганите на

Сабир. Дори лицето му придобиваше

особено изражение - нещо средно

между ламтящ за пари телевизионен

пастор

и

наскоро

добил

просветление духовен водач. - Още от

времето, когато е била чей, Йола,

както всички цигански момичета, е

трябвало да се научи да убеждава

местните фермери да споделят с нея

излишната

си

храна.

Йола

е

специалист в мангела. Хората се

чувстват привилегировани да ѝ дадат

нещо.

- Не ми е трудно да повярвам

в това - засмя се Сабир. - Тя със

сигурност успя да ме убеди да

извърша много неща, за които не бих

и сънувал, ако бях поне малко с акъла

си. Като стана дума за това - какво

ще правим, щом стигнем до къщата и

ти претърсиш околностите за храна?

- След

като

стигнем,

се

скриваме

вътре

до

фестивала.

Отвличаме Сара. Скриваме я. После

се връщаме в колата и бягаме.

Обаждаме се на Калк. Полицията ще

свърши останалото.

Усмивката замръзна на лицето на

Сабир.

- Звучи страшно лесно, както

го описваш.

Глава 3

- Мисля, че го видях.

- Тогава залегни.

- Но трябва да мога да

виждам.

- Не, Макрон. Той ще ни види

и ще се офейка. Ще имаме само един

шанс да направим това, един-

единствен. Организирал съм скрита

блокада на пътя точно преди Мийо,

където шосето се стеснява през един

каньон. Ще го оставим да мине през

него. Половин километър нагоре по

пътя има още една блокада, този път

явна. Оставяме Сабир и циганите да

минат. После я пускаме. Ако Окатия

се опита да обърне, ще сме го

заклещили като плъх в капан. Дори

той няма да може да се измъкне по

отвесна скала.

- А какво става със стиховете?

- Майната им на стиховете.

Искам Окатия. Да го махна от

улиците. Завинаги.

Макрон тайно беше започнал да

си мисли, че шефът му май полудява.

Първо хаосът в Рокамадур, в резултат

на който ненужно загина нощният

пазач. Макрон отдавна се беше

убедил,

че

ако

той

водеше

разследването, подобно нещо никога

не

би

се

случило.

После

професионалната безотговорност на

Калк да напусне поста си в Монсерат,

в резултат на което Макрон беше

пребит - в крайна сметка Окатия

наби него вместо Калк. И сега това.

Макрон беше убеден, че могат

сами да хванат Окатия. Да го следват

от

безопасно

разстояние.

Да

изолират и да идентифицират колата

му. Нямаше нужда от статични пътни

блокади - те винаги създаваха повече

проблеми, отколкото разрешаваха.

Ако не внимаваш, може да свършиш

преследването в някое поле със

слънчогледи. И после да прекараш

три

седмици,

попълвайки

формуляри,

в

които

обясняваш

нанесените

на

полицейските

автомобили

щети.

Типът

бюрокрация,

която

Макрон

ненавиждаше.

- Кара бяло волво. Навярно е

той. Ще приближа малко. Трябва да

се уверя. Запишете регистрацията.

- Не се приближавай. Ще ни

усети.