Предсказанията на Нострадамус

нито че Калк ми е дал текста на

стиха от Монсерат в знак на добра

воля. Така че трябва да се залепи за

нас. Сигурно предполага, че сме на

път за някое конкретно място, от

което да вземем още една част от

посланието. Тогава защо да ни се

меси? Той не подозира, че знаем, че

ни следи. И сигурно е толкова

самоуверен, след като се е измъкнал

от испанската полиция, та смята, че

може да се справи с една ръка с

цялата

френска

полиция,

ако

полицаите са толкова глупави да се

изправят срещу него.

- Откъде знаеш?

- Проста

психология.

И

погледът, който хвърлих на лицето му

в светилището в Рокамадур. Това е

тип, свикнал да получава каквото

иска. И защо го получава? Защото

действа.

Инстинктивно.

И

без

никаква съвест. Погледни какво е

направил досега. Всеки път се хвърля

към целта без капчица колебание.

- Тогава защо не му направим

засада? Да използваме собствената

му тактика срещу него? Защо да го

чакаме да дойде при нас?

Сабир се облегна в седалката си.

- Полицаите ще се издънят,

Дамо. Винаги го правят. Той уби

братовчед

ми,

брата

на

Йола.

Заклехме се, че ще отмъстим. Ти се

съгласи с това. Държим този човек

на каишка - следва ни където и да

отидем. Защо не подръпнем малко

каишката? Да го привлечем? Ще

направим услуга на Калк.

- Наистина ли мислиш така?

- Да, така мисля - ухили се

Алекси.

-

Харесвам

полицията.

Знаеш, че е така. Винаги са били

честни с нас, циганите, не смяташ

ли? Уважавали са ни и са се държали

с

нас

наравно

с

останалите

французи. Защо и ние да не им

помогнем? Да върнем жеста?

- Нали помниш какво стана

последния път?

- Сега

сме

по-добре

подготвени. И ако стане най-лошото,

полицията може да ни изпрати

подкрепление. Ще бъде като с Джон

77

Уейн в „Дилижансът“ 1.

Сабир го погледна критично.

- Да. Знам, знам. Не си играем

на каубои и индианци. Но мисля, че

трябва да използваме тактиката на

този тип срещу него. Почти сработи

последния път...

- ...ако не броим топките и

зъбите ти...

- ...ако не броим топките и

зъбите ми. Да. Но този път ще стане.

Ако го планираме добре. И ако не

загубим хладнокръвие.

Глава 6

Калк се измъкна през разбития

преден прозорец на полицейската

кола. Полежа малко, проснат на

земята и загледан в небето. Макрон

беше прав. Въздушната възглавница

действаше

с

колана.

Всъщност

действаше толкова добре, че му беше

счупила носа. Той вдигна ръка и

опипа новата форма, която бе добил

носът му, но не му стигна смелост да

върне хрущяла на мястото му.

- Макрон?

- Не мога да мръдна, сър. И

надушвам бензин.

Колата беше на самия връх на

завоя. Калк си представи абсурдната

гледка: как отваря багажника, вади

предупредителния триъгълник и го

разполага така, че никой да не се

блъсне в тях по погрешка. Здравните

и

обезопасителни

разпоредби

твърдяха още, че трябва да носи

отразителна жилетка, докато прави

това. За кратко изпита желание да се

засмее.

Вместо това застана на колене и

се наведе да погледне под останките

от колата.

- Можеш

ли

да

стигнеш

ключовете?

- Да.

- Тогава изгаси двигателя.

- Това

става

автоматично,

когато се задействат възглавниците.

Но аз все пак завъртях ключа, за да

съм сигурен.

- Добро момче. А можеш ли

да стигнеш до мобилния си телефон?

- Не. Лявата ми ръка е

заклещена

между

седалката

и

вратата. А въздушната възглавница е

между дясната ми ръка и джоба ми.

Калк въздъхна.

- Добре, сега ще се изправя.

След секунда ще съм при теб.

Калк се олюля на краката си.

Кръвта се отече към крайниците и за

момент си помисли, че ще получи

припадък.

- Добре ли сте, сър?

- Носът ми е счупен. Малко

съм отпаднал. Ей сега идвам -

отговори той. После седна на пътя.

Много бавно отново легна и затвори

очи.

Някъде

зад

него

се

чу

внезапният и далечен писък на

прегрели спирачки.

Глава 7

- Откъде е взел картечния

пистолет?

- От

испанския

полицай,

разбира се. Вияда така и не се сети

да ми сподели този детайл.

Калк стоеше до Макрон в

спешното отделение на болницата в

Родез. И двамата бяха бинтовани.

Едната ръка на Калк беше в

превръзка. Носът му беше наместен

и можеше да почувства остатъчния

ефект

на

местната

упойка

да

гъделичка предните му зъби.

- Все още мога да карам, сър.

Ако ни намерите нова кола, бих

искал да направя още един опит да

хвана Окатия.

- Не каза ли „още един опит“?

Не си спомням кой беше първият.

- Беше само израз.

- Глупав израз! - скастри го

Калк. Подпря глава на възглавницата.

- Момчетата от блокадите дори не

вярват, че Окатия е бил там, защото

никъде по колата няма дупки от

куршуми. Казах им, че копелето явно

е разчистило след себе си, но те още

се забавляват с мисълта, че сме

разбили колата по погрешка и

опитваме да се покрием.

- Имате предвид, че го е

извършил нарочно? Че иска да ни

направи за смях?