Предсказанията на Нострадамус

Бейл стигна до края на Еспалион

със сто и петнайсет километра в час,

като очите му се движеха вляво и

вдясно, търсейки табели, които да го

насочат към болницата.

Намали

скоростта,

приближавайки към центъра на

града. Нямаше нужда да привлича

вниманието върху себе си. Щеше да

има време. Тримата глупаци дори не

осъзнаваха, че още ги следва.

Спря до кафене „Централ“, за да

пита за посоката.

Момичето. Беше седнало там.

Значи са я оставили. Отишли са

сами да свършат мръсната работа.

Ще се върнат по-късно. Ще я вземат,

когато е безопасно. Джентълмени.

Бейл излезе от колата. В същия

момент телефонът в една близка

кабинка иззвъня.

Момичето погледна към него и

към кабината. После пак към него.

Погледите им се срещнаха. Бейл

сложи на лицето си приканваща

усмивка, сякаш току-що е видял

отдавна изгубен приятел.

Йола се изправи, събаряйки

стола

си.

Един

сервитьор

инстинктивно тръгна към нея.

Бейл се обърна и тръгна обратно

към колата си.

Когато се обърна да погледне

назад, момичето тичаше, за да спаси

живота си.

Глава 12

Бейл отлепи бавно колата от

бордюра, все едно е променил

решението си да изпие чаша кафе

или е забравил портфейла си вкъщи.

Не искаше някой да го запомни.

Погледна назад и наляво. Момичето

бягаше по пътя, а келнерът я

преследваше. Глупава кучка. Беше

забравила да плати сметката.

Той настигна келнера и му

свирна с клаксона.

- Извинявайте.

Грешката

е

моя. Малко бързаме - каза той и

размаха двайсет евро през прозореца.

- Надявам се, че това ще покрие и

бакшиша.

Келнерът го погледна удивен.

Бейл се усмихна. Кръвясалите му очи

винаги се отразяваха така на хората.

Дори ги хипнотизираха.

Като дете, състоянието му беше

възхитило множество лекари - дори

някои вестници бяха писали за него.

Един доктор му каза, че преди

неговият

случай

да

привлече

вниманието, очите без бяло („не-

бели“, ги беше нарекъл лекарят,

такива, в които само околните

вътреоматидни

клетки

имат

пигментация) са били наблюдавани

само при Gammarus chevreuxi Sexton

82

- пясъчната скарида 1. Следователно

той беше от напълно нов генетичен

83

вид. Истински рецесивен ген 2 по

84

Мендел 3. Ако някога имаше деца,

можеше да основе династия.

Бейл

си

сложи

очилата,

развеселен

от

неудобството

на

келнера.

- Наркотици,

нали

знаете.

Днешната младеж. Не можеш да си

позволиш да ги оставиш сами. Ако

дължи повече, ми кажете.

- Не. Всичко е наред. Това е

достатъчно.

Бейл вдигна рамене.

- Истината е, че тя трябва да

се върне в клиниката. Мрази дори

тази мисъл. Винаги ми причинява

това - продължи Бейл.

Махна

на

келнера,

докато

ускоряваше. Последното нещо, което

искаше,

беше

ново

полицейско

присъствие да го следва по петите.

Вече му беше коствало твърде много

усилия да се отърве от предишните.

Така келнерът щеше да разкаже на

клиентите какво е станало и всички

щяха да са доволни. Докато се

приберяха вкъщи, на историята щяха

да са ѝ поникнали криле и да се е

сдобила

с

десетина

различни

завършека.

***

Йола трескаво погледна през

рамо. Забави крачка. Какво беше

направила?

Беше

говорила

със

сервитьора.

Глупаво,

толкова

глупаво, да избяга, без да е платила.

Опита се да успокои дъха си, но

изглежда временно беше загубила

контрол над сърцето си.

Ами ако той не беше човекът?

Защо избяга така? Имаше нещо в

него. Нещо в начина, по който ѝ се

беше усмихнал. Все едно се познават.

Някаква фамилиарност.

Тя застана на ъгъла на улицата,

наблюдавайки

разговора

му

с

келнера. Щеше да отмине. Нямаше

нищо

общо

с

нея.

Беше

се

паникьосала

без

причина.

И

телефонът беше звъннал. Може би

Дамо

искаше

да

се

обади

в

полицията. Може би е искал да ѝ

каже, че са убили Окатия?

Окатия? Сега си спомни очите на

мъжа. Спомни си как я бяха

пронизали в кафенето.

Тя тихо изстена и побягна.

Зад нея волвото започна да

набира скорост.

Глава 13

Отначало Йола тичаше, без да

мисли - далеч, просто далеч от бялата

кола. В един момент обаче прояви

достатъчно

хладнокръвие

да

се

вмъкне в тясна алея, където знаеше,

че за голямото волво ще е трудно да я

последва.

Моментният

спад

на

напрежението я успокои и позволи

на разума ѝ да надделее над

емоциите за първи път през трите

минути,

след

като

разпозна

нападателя си.

Сега волвото я следваше с по-

бавно и по-неравномерно темпо -

внезапно

ускорявайки

и

после

забавяйки,

когато

тя

най-малко

очакваше. Йола внезапно осъзна, че

той я подкарва - подкарва я като

крава, към покрайнините на града.

А Дамо беше телефонирал.

Трябваше да е той. Което означаваше,

че двамата с Алекси може да се

връщат да я вземат.

Тя погледна уплашено през

дясното си рамо към центъра на

града. Те щяха да дойдат по пътя

откъм болницата. Единственият ѝ

шанс беше да ги пресрещне. Ако

Окатия продължаваше така, тя все

някога щеше да се измори и той

щеше лесно да я прибере.

Тя видя един мъж да излиза от

някакъв магазин - нагласи чорапите