Предсказанията на Нострадамус

си и яхна колелото, което беше

подпряно на дърво. Дали да му

викне? Не. Инстинктивно знаеше, че

Окатия ще го убие без никакви

угризения.

Имаше

нещо

фаталистично в начина, по който я

следваше - сякаш всичко е било

предначертано. Тя няма да намесва

никого - никого, който вече не е

влязъл в затворения им кръг.

Притискайки сърцето си с ръка,

Йола затича обратно към центъра на

града, избирайки посоката си така,

че да пресече пътя, по който

трябваше да минат Алекси и Дамо.

Преди

колко

време

бяха

телефонирали? Пет минути? Седем?

Беше се задъхала като кон, дробовете

ѝ не бяха свикнали със сухия градски

въздух.

Волвото отново ускори, сякаш

този път наистина беше тръгнал към

нея, сякаш възнамеряваше да я

събори.

Тя нахълта в някакъв магазин.

После веднага излезе - страхуваше се

да не бъде хваната в капан. Ако

можеше само да мине полицейска

кола. Или автобус. Каквото и да е.

Тя влезе в друга алея. Зад нея

волвото ускори, за да я пресрещне на

изхода.

Йола свърна назад и продължи

към главния път. Ако той обърне

сега, ако обърне колата, преди да е

стигнал края на алеята, с нея е

свършено.

Сега

тя

наистина

бягаше,

въздухът излизаше през устните й с

хрипове. Тя помнеше ръцете му върху

себе си. Заплахите му. Фаталния

ефект от думите му. Чувството, че

няма измъкване. Че той ще направи

каквото казва. Ако я хване сега, ще я

прати в безсъзнание, за да я накара

да замълчи. Може да направи всичко

с нея. Няма как да знае точно какво.

Изскочи

на

главния

път,

оглеждайки се наляво и надясно за

аудито. Шосето беше пусто. Дали

трябваше да се върне назад към

града? Към кафенето? Или да тръгне

към болницата?

Пое към болницата. Вече куцаше

и не можеше да тича.

Когато волвото на Бейл изникна

от завоя на пътя, тя залитна и се

свлече на колене.

Беше пладне. Всички обядваха.

Йола беше сама.

Глава 14

- Това е Йола. Изгубила е

съзнание! - извика Сабир и спря

колата до бордюра.

- Дамо, виж - хвана го Алекси

за ръката.

Сабир погледна напред. Бяло

волво със затъмнени стъкла излезе

бавно от завоя и спря в насрещното

платно, на около петдесет метра от

момичето. Вратата се отвори и от

автомобила излезе мъж.

- Това е той. Окатия.

Сабир излезе от колата.

Йола се изправи, като леко се

олюляваше, очите ѝ бяха приковани

във волвото.

- Алекси, иди я вземи - нареди

Сабир и извади „Ремингтъна“ от

джоба си. Не го насочи срещу Окатия

- това би било абсурдно, предвид

разстоянието между тях, но го остави

до хълбока си, сякаш беше планирал

да го върне в джоба си, но временно

бе забравил, че държи пистолет. -

Влизай в колата с нея.

Окатия не помръдна. Просто

стоеше и наблюдаваше действията

им, като неутрален наблюдател,

следящ размяната на затворници

между воюващи държави.

- И двамата ли сте вътре? -

попита Сабир, без да смее да свали

поглед от призрачно неподвижния си

опонент.

- Това моят пистолет ли е? -

попита Бейл. Гласът му беше умерен,

контролиран - сякаш провеждаше

предварително уговорени преговори

между враждуващи фракции.

Сабир се почувства унесен,

почти

хипнотизиран.

Вдигна

пистолета и го погледна.

- Ще ви дам десет минути

преднина, ако го оставиш на пътя.

Сабир

поклати

глава.

Беше

смаян. Като в алтернативна вселена.

- Не говориш сериозно.

- Съвсем сериозен съм. Ако се

съгласиш да оставиш пистолета на

пътя, ще се отдръпна от колата си и

ще тръгна към центъра на града. Ще

се върна след десет минути. Можете

да

поемете

в

посоката,

която

желаете.

Стига

да

не

е

към

болницата, разбира се.

Алекси се подаде от предната

седалка и зашепна напрегнато на

Сабир:

- Той не осъзнава, че знаем за

проследяващото устройство. Сигурен

е, че може да ни прихване без

проблем, ако вече сме взели Ла

Негрет. Но смята, че не сме го

направили. Има само няколко пътя,

излизащи от този град. Ще види в коя

посока тръгваш и ще ни последва.

Имаме нужда от тези десет минути.

Остави му пистолета. Ще се отървем

от устройството, както ти каза.

- Но тогава няма да имаме

средство за самозащита - повиши тон

Сабир.

- Дамо, остави му проклетия

пистолет - продължи да шепти през

зъби Алекси. - Ще вземем друг от... -

не довърши той, сякаш се страхуваше,

че Бейл може да чете по устните му

или да чуе думите му от петдесет

метра - там, където отиваме.

Бейл посегна зад себе си и

извади „Рюгера“ от кобура му.

Вдигна револвера и го насочи с

две ръце срещу Сабир.

- Мога

да

прострелям

коляното ти. Тогава няма да можеш

да караш. Или да пукна предната ви

гума. Резултатът ще е същият. Този

пистолет стреля с точност до

осемдесет и пет метра. Твоят е точен

може би до десет.

Сабир отстъпи зад прикритието

на отворената врата.

- Ще мине през това без

проблем. Но не е в ничий интерес да

предизвикваме хаос тук. Оставете

пистолета. Оставете ми чист път до

болницата. И можете да си вървите.

- Прибери твоя пистолет. В

колата.