Предсказанията на Нострадамус

глезените и тя шиеше раната на крака

му. Не ѝ изглеждаше като ухапване от

куче - беше по-скоро рана от нож. И

моравата синина на врата му едва ли

беше получена при прескачането на

ограда. Какво е направил - паднал е

назад? Но кой се беше карал с него.

Тя се зачуди за миг как ще изглеждат

децата им. Дали ще приличат на нея

и ще са като цигани, или ще са като

Гаврил и ще бъдат прокълнати.

Мисълта караше краката ѝ да

треперят.

- Кога ще потегляте за Ле

Сент Мари? - попита той Базена.

- По-късно - отвърна тя и

направи последния шев. - Може би

след час.

- Ще дойда с вас.

Базена

изправи

гръб.

Дори

старата дуена забеляза.

- Ще пътувам отпред. С баща

ти и брат ти. Ето - рече той и бръкна

в

джоба

си,

откъдето

извади

смачкана банкнота от двайсет евро. -

Кажи им, че това е за бензина. За

моята част от бензина.

Базена

хвърли

поглед

към

старата дуена. Дали Трюфени си

мислеше същото като нея? Навярно

Гаврил дава да се разбере, че

възнамерява да я отвлече, докато са в

Ле Сент Мари, и да помоли света

Сара да благослови брака им?

Тя завърза шевовете и втри репей

в крака му.

- Ау! Това боли.

- Трябва

да

го

направя.

Антисептично е. Ще почисти раната.

Ще те предпази от инфекция.

Гаврил се завъртя и вдигна

панталоните си. Базена и старицата

отклониха поглед.

- Сигурна ли си, че не си

махриме? Не си ме замърсила?

Базена поклати глава. Старицата

се засмя и направи груб жест с

пръсти.

„Да - помисли си Базена. - И тя

мисли, че той ме иска. И тя мисли,

че е загубил интерес към Йола.“

- Добре - каза той. Изправи

се, а гневът още гореше в очите му. -

Значи ще се видим. В караваната на

баща ти. След час.

Глава 22

- Невъзможно е. Нищо не

постигаме.

- Казах ви, че тези хора са

безполезни - вметна Макрон и

направи физиономия. - Казах ви, че

не може да им се има доверие.

- Мисля, че открихме точно

обратното - стегна се Калк.

- Те явно заслужават доверие,

защото отказват да разкрият хората

си. А що се отнася до „безполезни“ -

може и така да е. Стига толкова

приказки.

Макрон седеше на една каменна

стена, опрял гръб в ъгъла на

църквата.

- Краката ми... Господи, как

болят! Всъщност всичко ме боли.

Ако някога хвана това копеле, ще му

смъкна кожата с горелка.

Калк извади незапалената цигара

от устата си.

- Странен израз за полицай.

Предполагам, че само изпускаш пара,

Макрон, и не мислиш наистина това,

което каза?

- Само изпускам пара. Да,

сър.

- Много съм облекчен да го

чуя - отвърна Калк. Той забеляза

нотка на цинизъм в собствения си

глас и това го притесни. Направи

съзнателно усилие да промени тона

си. - Как се справят твоите хора с

разчитането на кода?

- Близо са. Най-късно утре

сутрин.

- Какво

правехме

преди

компютрите, Макрон? Признавам си,

че съм забравил. Може би истинска

полицейска работа? Не. Не може да е

било това.

Макрон

затвори

очи.

Калк

вървеше по същите релси, по които

се движеше винаги - никога ли

нямаше да се промени? Проклет

противник на прогреса.

- Без компютрите нямаше да

стигнем толкова далеч.

- О, мисля, че щяхме - важно

заяви

Калк.

Понякога

се

самозабравяше. Той подуши въздуха

като

хрътка,

предвкусваща

предстоящия лов. - Надушвам петел в

червено вино. Не. Има и още.

Надушвам петел с вино и картофи по

93

дофински 1.

Макрон се засмя. Въпреки че

човекът много го дразнеше, винаги

можеше да се разчита на Калк да те

разсмее. Сякаш притежаваше тайната

да съумява внезапно да почерпи от

запасите от тяхната обща френска

природа - като Фернандел или Шарл

дьо Гол.

- Ето

на

това

казвам

полицейска работа. Ще проучим ли

въпроса, сър?

Макрон отвори очи, все още не

беше

напълно

сигурен

в

настроението

на

Калк.

Дали

капитанът още му беше ядосан, или

вече беше по-благосклонен към него?

Калк хвърли цигарата си в едно

кошче наблизо.

- Водете, лейтенант. Храната,

както казват философите, трябва

винаги да предхожда дълга.

Глава 23

- Перфектно е - каза Сабир,

оглеждайки интериора на Мазе де ла

Маре. - Братята трябва да са луди да

изоставят подобно място. Погледнете

ей там.

Алекси обърна глава в посоката,

в която сочеше Сабир.

- Това

е

автентичен

провансалски шкаф. А я виж това.

- Кое?

- Холната

гарнитура

„Бержер“. Ей там. В ъгъла. Сигурно е

поне на сто и петдесет години.

- Имаш предвид, че тези неща

струват пари? Не са просто стари

боклуци?

Сабир внезапно си спомни с кого

разговаря.

- Алекси, няма да ги пипаш,

окей? Тези хора са наши домакини.

Дори и да не го подозират. Дължим

им тази вежливост, да не пипаме

нещата им.

- Разбира се. Разбира се. Няма

да пипам нищо - съгласи се Алекси,

но не звучеше особено убеден. - Но

колко си мислиш, че струват? Само

като предположение?

- Алекси?

- Ясно. Ясно. Просто попитах

- вдигна рамене той. - Предполагам,

че могат да заинтересуват някои от