маневрата при много предишни
случаи, и приклещиха Гаврил от
двете страни на площада. Базена
започна да крещи и да скубе косата
си.
В рамките на деветдесет секунди
от началото на плана на Йола може
би петдесет цигани - мъже и жени на
всякаква възраст, се бяха събрали,
сякаш изникнали от никъде, в
центъра
на
площада.
Гаврил
отстъпваше пред Баду и Стефан,
които бяха извадили ножовете си.
Хората се стичаха от светилището, за
да видят каква е причината за
врявата. Двама полицаи на мотори
приближаваха от другия край на
града, но циганите вече им се
пречкаха така, че да нямат добра
видимост. Базена се беше хвърлила
на врата на баща си и се държеше за
него, все едно от това зависеше
животът ѝ, докато брат ѝ обикаляше
около Гаврил, който също беше
извадил ножа си, но още се бореше
със заключващия механизъм.
- Това е. Това е моят момент -
каза Алекси и се хвърли напред,
преди Сабир да успее да го попита за
намеренията му.
- Алекси! За бога, не се
замесвай!
Но беше твърде късно да го спре.
Алекси
вече
спринтираше
край
тълпата по посока на църквата.
През целия си живот Алекси
беше изпечен крадец - а изпечените
крадци знаят как да използват
обстоятелствата. Да се възползват от
момента.
Той беше сигурен, че пазачът в
крайна сметка ще се изкуши да
излезе от светилището. И как би
могъл да не го направи, след като
всички вярващи се бяха втурнали
навън, движени от любопитството да
видят какво се случва на площада?
Алекси можеше да си представи
поредицата от мисли, минаващи през
главата на пазача. Неговият дълг го
зовеше навън, нали така? Света Сара
можеше сама да се грижи за себе си
за няколко секунди. Не му беше
известно срещу нея да има явна
заплаха.
Никой
не
го
беше
предупредил
да
проявява
допълнителна бдителност. На никого
нямаше да навреди да разчупи
монотонното утро с глътка свеж
въздух и малко безредици.
Точно се беше скрил зад дясното
крило на вратата, когато пазачът се
изстреля навън в края на тълпата, а
лицето му грееше от нетърпение.
Алекси се шмугна зад него и се
затича към светилището. Беше идвал
тук много пъти. Познаваше мястото
като петте си пръста.
Света Сара стоеше в ъгъла на
изоставената сега крипта, обградена
от
оброци,
снимки,
свещи,
украшения,
стихове,
табелки,
дъсчици с изписани имена и цветя -
много, много цветя. Тя беше облечена
в най-малко двайсет ката дарени
дрехи, смесени с пелерини, панделки
и воали, като само кафявото ѝ
махагоново
лице,
скрито
зад
сребърната корона, надничаше през
задушаващия пласт от тъкани около
нея.
Прекръствайки се суеверно и
хвърляйки поглед „моля те, прости
ми“ към най-близкото разпятие,
Алекси вдигна Сара е Кали и прокара
ръка по основата ѝ. Нищо. Беше
гладка като алабастър.
С отчаян поглед към входа на
светилището,
Алекси
промълви
молитва, извади ножчето си и
започна да дълбае.
*
Ейкър Бейл беше наблюдавал
бързото развитие на събитията на
площада пред него с жив интерес.
Първо забързаната поява на русия
идиот, след това тази на двамата
гневни цигани, насочили се към
просещата приятелка на блондина.
После
просякинята
извика
и
привлече вниманието на всички към
русия ѝ приятел, който иначе
несъмнено щеше да схване какво
става, преди някой да го е забелязал,
и да успее да се махне, преди
наистина да затъне в лайната. Което
се случваше в момента.
Двете ченгета с моторите още се
опитваха да си пробият път през
тълпата. Русият се беше изправил
срещу по-младия от мъжете и ако
Бейл не грешеше, размахваше джобно
ножче „Опинел“, което несъмнено
щеше да е първият сблъсък на
оръжието с нещо по-сериозно от
пилешки
кости.
По-възрастният
циганин, вероятно бащата, беше зает
да се отскубне от истеричната си
дъщеря, но бе очевидно, че скоро ще
се освободи, след което двамата щяха
да нарежат русия на филе много
преди полицаите да получат шанс да
се приближат.
Бейл огледа площада. Цялото
нещо
му
изглеждаше
някак
скалъпено. Бунтовете почти никога
не ставаха от само себе си. Хората ги
режисираха. Поне според неговия
опит. Дори самият той беше забъркал
един или два, докато бе в Легиона -
не под егидата на самия Легион,
разбира се, а само за да ги принуди
да се намесят в ситуация, която без
тяхно участие можеше да се разреши
без прибягването до насилие.
Спомняше
си
с
особена
привързаност един случай в Чад - по
време на участието на Легиона там
през
осемдесетте.
Четирийсет
загинали и десетки ранени. По данни
на Корпуса беше стигнал опасно
близо
до
възпламеняването
на
гражданска
война.
Тогава
вече
Монсеньор, баща му, щеше да е
доволен.
почувства почти носталгично. Беше
научил страшно много полезни неща
в „бойното село“ на Легиона във
Фразели, Корсика, както и в Руанда,
Джибути, Ливан, Камерун и Босна.
Неща, които можеше да приложи на
практика сега.
Понадигна се, за да получи по-