Предсказанията на Нострадамус

може Сабир да очаква неща, които са

се случили преди стотици години, да

стигнат до модерната епоха? Беше

лудост.

Що се отнася до него, Алекси го

намираше за почти невъзможно да си

представи нещата преди двайсет

години, да не говорим за петстотин.

Бележките, които Сабир толкова

уверено беше разкодирал, му се

струваха като нищо повече от

бълнуванията на някой луд. На хората

им вършеше работа, щом настояваха

да записват всичко и да комуникират

така. Защо просто не си говореха?

Ако всички само говореха, светът

щеше да е много по-смислен. Нещата

щяха да се случват незабавно. Точно

както беше в света на Алекси. Той се

събуждаше всяка сутрин и мислеше

за начина, по който се чувства сега.

Не за миналото. Или за бъдещето. За

настоящето.

Почти пропусна тапата от смола.

През вековете тя беше избеляла до

същия цвят, в който бе и останалата

част от основата на статуята. Но

материята беше различна. Когато я

задълба с ножа, започна да се нищи

на спирали като при дърворезба,

вместо да се натроши. Той натисна с

острието, докато тапата не изскочи.

Бръкна с пръст. Да. Там имаше още

нещо.

Той вкара ножчето в дупката и го

завъртя. Излезе парче плат. Алекси го

разгъна на ръката си и го разгледа.

Нищо. Само прояден от молци плат.

Погледна през дупката, но не

можа да види нищо. Заинтригуван,

потупа статуята в земята. И пак.

Изпадна бамбукова тръба. Бамбук? В

статуя?

Алекси се канеше да разчупи

бамбука, когато чу звука от стъпки,

слизащи по стъпалата към криптата.

Той бързо разчисти следите от

присъствието си и върна статуята на

мястото ѝ. После се просна на

земята пред нея.

Можеше да чуе приближаването

на стъпките. По дяволите! Ами ако

беше Окатия? Щеше да е заложена

мишена.

- Какво правиш тук?

Алекси се изправи и премигна.

Беше пазачът.

- Какво си мислиш, че правя?

Моля се. Това място е църква, нали

така?

- Няма нужда да се нервираш -

отвърна пазачът. Беше очевидно, че

се е сблъсквал с цигани преди и

предпочиташе да избегне повторение

на ситуацията. Особено след това,

което беше видял на площада.

- Къде са всички?

- Значи не си чул?

- Какво да чуя? Аз се молех.

Пазачът вдигна рамене.

- Двама

от

твоите

хора.

Спореха за жена. Единият хвърли

нож срещу другия. Уличи го в окото.

Имаше кръв навсякъде. Казаха ми, че

окото висяло на нерва по бузата на

човека. Отвратително. И все пак като

че ли хората обичат да се бият на

свещени празници. Трябваше да са

тук долу, като теб.

- Хвърлените ножове не вадят

очите да висят на нерва. Това си го

измисляш.

- Не. Не. Видях кръвта. Хората

крещяха.

Един

от

полицаите

държеше окото и се опитваше да го

върне на място му.

- Мария, майчице Божия! -

възкликна Алекси. Зачуди се дали

Гаврил е загубил окото си? Това би го

поуспокоило. Щеше да го позабави.

Може би нямаше да е толкова

склонен

да

се

подиграва

на

физическите проблеми на другите,

ако самият той е загубил важен

орган? - Може ли да целуна краката

на Девата? - попита Алекси. Беше

видял малко останали тресчици на

пода - едно бързо духване щеше да ги

скрие под полите на Сара.

Пазачът се огледа. Криптата

беше безлюдна. Вниманието на

хората явно още беше приковано към

ставащото на площада.

- Добре, но побързай.

Глава 35

Бейл се беше залепил за Алекси

почти веднага щом той напусна

църквата.

Но

циганинът

беше

изключително

внимателен.

Като

хрътка след състезание. Каквото и да

беше направил вътре, то го бе

напрегнало и кръвта му пулсираше.

Бейл беше очаквал циганинът да

се върне веднага назад към площада,

за да провери какво става и да

намери Сабир. Но вместо това той

беше избързал през Плас Ламартин

към морето. Защо? Беше ли намерил

нещо там вътре?

Бейл реши да издебне Алекси

извън града. Винаги беше добра идея

да се отдалечиш от препълнените с

народ места. Мястото на убийството

щеше да е от точно толкова голямо

значение, колкото и самото убийство,

поне що се отнася до полицията.

Поредното циганско убийство с нож.

Този път щеше да има достатъчно

време да пребърка джобовете на

Алекси, за да намери каквото беше

прибрал

или

преписал

от

вътрешността

на

криптата.

Той

ускори крачка, рискувайки да бъде

забелязан, като разчиташе тълпата да

го прикрива.

Точно тогава Алекси го видя.

Бейл знаеше, че е разкрит, защото

циганинът се спъна от шока и за миг

падна на коляно. Алекси не беше

завеян като Гаврил.

Бейл се затича. Сега или никога.

Не можеше да позволи да му се

измъкне.

Циганинът

притискаше

нещо до гърдите си - невъзможността

да ползва едната си ръка забавяше

скоростта му. Значи каквото и да

държеше, беше важно за него.

Следователно беше важно и за Бейл.

Сега

отиваше

към

арената.

Добре. След като веднъж излезе на

открито, ще е по-лесно да го вижда.

Много по-лесно да го различи от

тълпата.

Хората обръщаха глави, когато

двамата мъже профучаваха край тях.

Бейл беше атлетичен. Трябваше