Предсказанията на Нострадамус

да хване следите на Сабир някъде,

някак си. Просто го знаеше. Винаги

го правеше.

Глава 40

Гаврил забави коня до бавен ход.

Животното беше на края на силите

си. Не искаше да рискува да го убие и

да се окаже в капан, на километри от

каквото и да било, в средата на Маре.

За разлика от Алекси, Гаврил не

беше истинско селско момче. Беше

най-доволен

да

дебне

в

покрайнините на някой град, където

се случваха нещата. Досега идеята му

за добро прекарване включваше

активна

търговия

с

откраднати

мобилни телефони. Не ги крадеше

самият той, разбира се - лицето и

косата му бяха твърде лесни за

запомняне. Действаше просто като

посредник, движейки се от кафене

на кафене и от бар на бар, като ги

продаваше за няколко евро печалба

парчето. Стигаше му за бира и дрехи,

като в допълнение можеше да обърне

някое момиче пайо, ако извади

късмет.

Косата

му

винаги

гарантираше

първата

тема

на

разговор. Как може да си циганин с

такъв цвят на косата? Това, че е рус,

не носеше само злини.

Почти без да го осъзнава, Гаврил

спря коня. Наистина ли искаше да

следва Алекси и гаджото? И какво

ще прави, когато ги настигне? Да ги

изплаши, за да му се подчинят? Може

би трябваше просто да гледа на

кражбата на коня като на умен изход

от невъзможна ситуация. Поне си

гарантира, че Баду и Стефан не могат

да го преследват, за да му наложат

каквото

и

отмъщение

да

бяха

измислили болните им мозъци. Би се

радвал да не види тях или Базена до

края на живота си.

Ами Йола? Дали наистина я иска

толкова много? Има и други риби в

морето. Може би ще е най-добре да

зареже цялата работа. Да офейка за

малко. Ще даде почивка на коня и

после бавно ще тръгне на север. Ще

остави животното край някоя гара.

Ще скочи в някой товарен вагон до

Тулуза. Там има семейство. Те ще го

приберат.

Уверен в новия си план, Гаврил

зави от реката към Панперду.

Глава 41

Бейл реши да причака Гаврил зад

една колиба на гардианите. Той и

скопецът се сливаха идеално край

сламения покрив, който беше бял

като кила на лодка.

Бейл

беше

стоял

под

прикритието

на

колибата

през

последните

десет

минути,

наблюдавайки приближаването на

Гаврил. Един-два пъти дори беше

поклатил

глава,

развеселен

от

упоритата слепота на циганина за

всичко, което се случваше около него.

Дали беше заспал? Затова ли толкова

категорично беше решил да изостави

пътека, която бе утъпкана и лесно

видима

за

всеки?

Бе

извадил

абсурдно голям късмет, че забеляза

Гаврил само миг преди да изчезне

завинаги зад една горичка.

В последния възможен момент

Бейл отстъпи встрани от колибата,

водейки

коня

си.

Развърза

кърпичката

около

ноздрите

на

животното и я сложи в джоба си -

беше приложил номера, който бе

научил в Легиона от камилите на

берберите, защото не искаше конят

да

изцвили,

когато

чуе

приближаването на приятеля си, и да

провали играта.

- Слез - размаха подканящо

пистолета Бейл.

Гаврил погледна над главата му

към края на близката гора.

- Дори не си го помисляй.

Току-що застрелях един кон. Не ми

пука, ако го направя с още един. Но

нямам нищо против животното. Да

го

застрелям

без

нужда,

със

сигурност би ме разгневило много.

Гаврил прехвърли крак през

седлото и слезе от коня. Механично

застана с юздите в ръка, сякаш само

се беше отбил при Бейл, а не бе

жертва

на

засада.

Изглеждаше

объркан - все едно отново беше на

седем години и баща му го бе цапнал

заради нещо, което е направил.

- Застреля ли Алекси?

- Защо да го правя?

Бейл се приближи до Гаврил и

взе юздите на коня от ръцете му.

Върза животното за коневръза край

колибата. После развърза ласото,

висящо отстрани на седлото.

- Легни.

Гаврил легна по гръб, с лице към

небето.

- Не. Обърни се.

- Нали няма отново да ме

режеш с ножа?

- Не. Няма да е това - отвърна

Бейл. Изпъна ръцете на Гаврил над

главата му и ги прекара през

примката на ласото. После върза

другия край за коневръза. Отиде до

скопеца и взе и неговото ласо. Върна

се и завърза краката на Гаврил,

оставяйки свободния край на въжето

на земята. - Тук сме сами. Сигурно

вече си го осъзнал. Няма нищо друго

освен коне, крави и скапани розови

фламинго във всички посоки.

- Не съм заплаха за теб. Исках

само да тръгна на север. Да се отърва

завинаги от теб, Сабир и Йола.

- О. Тя се казва Йола, така ли?

Чудех се как ли ѝ е името. Как се

казва другият циганин? Този, чийто

кон застрелях?

- Алекси. Алекси Дюфонтен.

- А твоето име?

- Гаврил. Ла Рупи - отговори

той. Прочисти гърлото си. Беше му

трудно

да

се

концентрира.

Съзнанието му се отклоняваше към

незначителни детайли. Като часа.

Или цвета на тревата на няколко

сантиметра от очите му. - Какво му

направи? На Алекси?

Бейл

водеше

скопеца

към

мястото, където лежеше Гаврил.

- Да му направя? Нищо не му

направих. Той падна от коня си. Успя

да се добере до реката и да се качи на

ферибота. За теб е малшанс, че той

се измъкна.