Предсказанията на Нострадамус

Гаврил заплака. Не беше плакал

от детинство и сега се чувстваше,

сякаш цялата мъка и болка, която бе

събрал в себе си оттогава, най-сетне

бяха прелели.

- Моля те, пусни ме. Моля те.

Бейл завърза въжето, с което бяха

омотани краката на Гаврил, за

скопеца.

- Не мога да направя това. Ти

ме видя. Удаде ти се възможност да

ме опознаеш. И ми имаш зъб. Никога

не пускам да си вървят хора, които

ми имат зъб.

- Нямам ти никакъв зъб.

- Кракът ти. Издълбах го с

ножа си. В Гурдон.

- Вече съм го забравил.

- Значи ми прощаваш? Това е

мило. Тогава защо тръгна след мен?

Бейл беше отвързал коня на

Гаврил от коневръза и го водеше към

него. Освободи края на ласото,

държащо ръцете му, и го завърза за

лъка на седлото на Гаврил.

- Какво правиш?

Бейл

провери

двата

възела.

Циганинът беше завъртял глава, за да

види какво става зад него. Бейл отиде

до брега на близкото блато и отсече

наръч изсъхнала тръстика, дълга

около метър. Отсече още един стрък

и го оформи в примка. После върза

краищата на стръковете, докато

заприличат на дръжка на метла. Един

от конете изпръхтя.

- Каза ли нещо?

- Попитах какво правиш? -

думите прозвучаха като плач.

- Правя си бич. От тези

тръстики. От вида направи си сам.

- Господи! Ще ме бичуваш ли?

- Да те бичувам? Не. Ще

бичувам конете.

Гаврил започна да вие. Никога

през живота си не беше издавал

такъв звук. Но за Бейл бе познат.

Беше го чувал много пъти, когато

хората предвкусват края си. Сякаш се

опитват

да

блокират

действителността със звуци.

- Един мой предшественик е

бил обесен, вдигнат и разкъсан на

четири

някога.

Още

през

Средновековието. Знаеш ли какво

включва това, Гаврил?

Гаврил вече пищеше.

- Слагат те на бесилото и

нахлузват примката на врата ти.

После те вдигат, понякога на повече

от петнайсет метра, и те показват на

тълпата. Изненадващо, но това рядко

би те убило.

Гаврил удряше главата си в

земята. Конете станаха неспокойни

заради необичайния шум и единият

направи няколко крачки, засилвайки

напрежението във въжето около

Гаврил.

- После те спускат и примката

е охлабена. Чувстваш облекчение.

Тогава екзекуторът взема една кука -

подобна на тирбушон, и прави прорез

в стомаха ти. Ето тук - наведе се той,

обърна леко Гаврил и го мушна точно

над апендикса. - До този момент си

наполовина задушен, но все още си

способен да оцениш какво се случва.

Тогава забиват куката в стомаха ти и

червата ти са извадени навън като

димящи наденички. Тълпата вече е

започнала да се радва, без съмнение

благодарна, че това не се случва на

нея.

Гаврил беше замлъкнал. Дъхът

му излизаше неравномерно, сякаш

страдаше от магарешка кашлица.

- После,

точно

преди

да

умреш, те закрепят за четири коня,

разположени в четирите края на

площада като стрелки на компас.

Север, юг, изток и запад. Това е

символично

наказание

и

съм

сигурен, че го разбираш.

- Какво искаш? — гласът на

Гаврил се чу изненадващо ясно,

сякаш беше взел официално решение

и смяташе да изпълни условията по

договора възможно най-сериозно.

- Отлично. Знаех си, че ще

потърсиш причина. Ще ти кажа.

Няма да те обеся. И няма да вадя

червата ти. Нямам нищо лично

против теб. Без съмнение си имал

тежък живот. Бил е борба. И не

искам да правя убийството ти твърде

болезнено или продължително. И

няма да те разкъсам на четири. Не

ми достигат два коня за подобно

удоволствие - каза Бейл и потупа

Гаврил по главата. - Така че вместо

това ще те разполовя. Освен ако не

проговориш, разбира се. Трябва да ти

кажа, че тези коне са уморени.

Разполовяването може да им дойде

малко тежко. Но пък е изненадващо

какво може да направи малко

бичуване, за да стимулира някое

животно.

- За какво да проговоря?

Какво искаш да знаеш?

- Е, ще ти кажа. Искам да зная

къде са Сабир и... Йола, така ли

беше? Това ли беше името, което

каза? Искам да знам къде се крият.

- Но аз не знам.

- Напротив, знаеш. Трябва да

са на място, известно на Йола.

Място, което тя и семейството ѝ

може да са използвали и преди,

когато са идвали насам. Място, което

знаете само вие, циганите, но за

което никой друг не би се сетил. За

да окуража потока на мислите ти, ще

размърдам малко конете. Ще ги

накарам да вкусят бича.

- Не. Не. Знам едно такова

място.

- Наистина ли? Доста бързо се

сети.

- Да. Така е. Бащата на Йола

го е спечелил на карти. Винаги

оставаха там. Но бях забравил за

него. Нямаше нужда да се замислям.

- Къде е това място?

- Ще ме пуснеш ли, ако ти

кажа?

Бейл удари скопеца. Животното

подскочи напред, обтягайки въжето.

Вторият кон беше изкушен да тръгне

назад, но Бейл го спря.

- Ааа! Спри! Спри!

- Къде е мястото?

- Казва се Мазе де ла Маре.

- Кое Маре?

- Маре дьо ла Сигулет.

- Къде е това?

- Моля те. Накарай ги да

спрат.