Предсказанията на Нострадамус

разположението перфектно. Широко

отворен

прозорец

водеше

към

задната част на сградата. Ще изчака

Сабир и Алекси да се покажат и

после да влезе, разчитайки гласовете

им и фактът, че вниманието на

Окатия ще се насочи към тях, да

прикрият шума от придвижването му.

В мига, в който получи видимост

към Окатия, ще го простреля - един

куршум в дясното рамо ще свърши

работа.

Защото Макрон го искаше в съда.

Нямаше да е достатъчно просто да

убие Окатия - искаше копелето да

страда. Точно както той беше страдал

заради краката си. И заради гърба си.

И заради врата. И заради мускула на

задника си, който се притискаше от

шофьорската

седалка,

който

се

свиваше

непрестанно

след

катастрофата, особено когато лягаше

да спи.

Искаше Окатия да изстрада

всички

дребни

унижения

на

бюрократичните процедури, които

той, Макрон, трябваше да изтърпи

като младши полицейски служител.

Всички каменни стени и игри на

развален телефон, както и уж

неумишлено умишлените унижения.

Искаше Окатия да гние трийсет

години в килия три на два метра и да

излезе като старец, без приятели, без

бъдеще и със съсипано здраве.

Все пак Сабир беше казал

истината. Това беше криза. Момичето

очевидно беше на края на силите си.

Люлееше се като кукла на конци. Със

сигурност не би могла да издържи

двайсет и пет минути, необходими на

парамедиците, за да кацнат на

километър и половина от къщата, да

не бъдат чути и след това да се

разположат на позиция.

Този беше неговият миг. Той

беше човекът на силите на реда на

мястото. Всяко колебание би довело

до трагедия.

Макрон клекна до Сабир и

Алекси. Провери дали пистолетът му

е зареден, наслаждавайки се на

чувството за превъзходство, което

оръжието му даваше пред двамата

мъже.

- Ще ми трябват три минути,

за да мина от задната страна на

къщата, после се покажете. Но не

влизайте в обсега за стрелба на

Окатия. Останете край дърветата и

му

отвличайте

вниманието.

Привлечете го навън. Искам го да

застане в рамката на предната врата.

- Ако

го

видиш,

ще

го

застреляш ли? Без да се колебаеш?

Този човек е психопат. Ще убие Йола,

без да се замисли. Само Бог знае

какво ѝ е причинил до този момент.

- Ще стрелям. Правил съм го

и преди. Няма да ми е за първи път.

Нашият район в Париж не е детска

площадка.

Избухват

престрелки

почти всеки ден.

Думите на Макрон някак не

прозвучаха достоверно - Сабир не

можа да се накара да им повярва.

Имаше нещо трескаво в човека, нещо

малко фалшиво. Все едно беше

цивилен, който е попаднал на

полицейска операция и е решил

просто така да се престори на

участващ полицай.

- Сигурен ли си, че капитан

Калк е одобрил това?

- Току-що

му

звъннах.

Обясних, че допълнително забавяне

би било фатално. Подкрепленията ми

ще дойдат след не по-малко от

петнайсет минути. За това време

може да се случи всичко. Ще ме

подкрепите ли?

- Аз казвам да влизаме - заяви

Алекси и се изправи на колене. -

Вижте я. Не мога повече да гледам

това.

Предвид напрежението в думите

на Алекси и критичността на

ситуацията,

пред

която

бяха

изправени, Сабир реши също да

остави на заден план опасенията си.

- Добре тогава. Ще направим

каквото кажеш.

- Три минути. Дайте ми три

минути - каза Макрон и се плъзна в

храстите, насочвайки се към задната

част на къщата.

Глава 59

В мига, в който чу гласа на

Сабир, Бейл изгаси с пожарогасителя

свещите и лампите, обграждащи

Йола. Беше мярнал пожарогасителя,

докато отиваше да си сипе супа от

кухнята, и веднага бе решил как най-

добре да го използва. Сега затвори

очи и изчака зрението му да се

адаптира към тъмнината.

- Какво беше това? - извика от

страх Йола. - Какво направи току-

що? Защо изгаснаха светлините?

- Радвам се, че най-сетне се

появи,

Сабир.

Момичето

се

оплакваше, че краката му са уморени.

Носиш ли пророчествата с теб? Ако

не, тя ще се залюлее.

- Да.

Да.

Носим

пророчествата. У мен са.

- Донеси ги тук.

- Не. Първо пусни момичето.

После ще ги получиш.

Бейл изрита табуретката.

- Люлее се. Предупредих те.

Имаш около трийсет секунди, преди

трахеята ѝ да се прекърши. След това

може да опиташ да ѝ направиш

трахеотомия. Дори ще ти услужа с

молив, който да поставиш във врата

ѝ.

Сабир по-скоро усети, отколкото

видя Алекси да се втурва край него.

Преди пет секунди беше на колене.

Сега тичаше право към входа на

къщата.

- Алекси. Не. Той ще те убие.

От вътрешността на къщата

проблесна

светлина.

Тичащата

фигура на Алекси беше осветена за

кратко. После отново падна мрак.

Сабир

се

затича.

Нямаше

значение, че ще умре. Трябваше да

спаси

Йола.

Алекси

го

беше

засрамил, втурвайки се първи. Сега

сигурно беше мъртъв.

Докато тичаше, извади ножа от

джоба си и отвори острието. В

къщата прогърмяха още изстрели.

Господи!

*

При първия звук от гласа на

Сабир Макрон се вмъкна през задния

прозорец. Щеше да се ориентира по