Прелестен хаос

Минута след това всичко бе обхванато от пълен и абсолютен хаос. Усетих как заклинанието минава като вълна през купона. Почти можехме да го видим, как обхваща един човек, после следващия. Личеше къде стоварва удара си от гневните изражения и крясъците, които оставаха след него. В един момент двойките танцуваха, в следващия — се биеха. Хората се блъскаха един в друг, докато случайно оказалите се на пътя им жертви се опитваха да се измъкнат от тълпата. После заклинанието настигнеше и тях и те ставаха тези, които се блъскаха и крещяха.

Чух как купата с пунш се разби на пода, но не я виждах от мятащите се една върху друга мажоретки, които си скубеха косите. Баскетболистите се налагаха един друг с все сила. Дори мисис Сноу крещеше на хората от колежа и нареждаше такива неща, че те едва ли скоро щяха да се решат да пристъпят близо до Гатлин.

Очите на Лена потъмняха.

— Усещам го — Furor. Заклинанието „Ярост“! — извика тя, хвана мен и Лив за ръцете и ни повлече към портата, но беше закъсняла.

Разбрах, че заклинанието се е стоварило и върху нас в мига, в който Лив се обърна и зашлеви Лена през лицето.

— Да не си изгуби ума? — Лена притисна дланта си към ударената буза, която вече бе станала пурпурночервена.

Лив я посочи обвинително с пръст, черният тежък селенометър се завъртя на тънката й китка.

— Това ти е за цялото хленчене, принцесо.

— Какво?

Косата на Лена започна да се къдри, зеленото и златното й око се присвиха.

Лив продължи.

— „Бедничката, красивата аз. Моят прекрасен приятел е толкова влюбен в мен, но сърцето ми е разбито, защото… ами защото така трябва да се държат красивите загадъчни момичета.“

— Млъкни! — извика Лена. Всеки миг щеше да я удари и тя. Чух тътен от небето.

— „Вместо да бъда щастлива, че един страхотен човек ме обича, ще си мацна още малко черен лак на ноктите и ще избягам с друг великолепен тип.“

— Не беше така! — спусна се Лена към Лив, но успях да я хвана и задържа. Започна да вали дъжд.

Лив продължаваше да нарежда.

— „И, да, аз съм най-могъщата чародейка във вселената. В случай че вие, останалите, нисши смъртни все още не сте се почувствали като пълен боклук.“

— Да не си полудяла? — Лена изпищя и тя, но бе трудно да се чуе викът й от целия хаос. — Чичо ми умря. Мислех, че ще стана Мрак.

— Знаеш ли какво е да бродиш с момче, към което изпитваш чувства? Да му помагаш да намери приятелката си, която дори не иска да бъде намерена? Да гледаш как разбива своето и твоето сърце заради някаква тъпа чародейка, която не дава пукната пара за него?

Светкавица разсече небето и дъждът се изсипа върху нас като камъни от ада. Лена се впусна към Лив. Застанах на пътя й и я удържах.

— Лив. Стига. Не си права.

Нямах представа какви ги вършеше тя, но исках да спре.

— Чувства към него? Поне най-накрая си го призна! — изкрещя Лена.

— Не признавам нищо, освен че си малка кучка, която мисли, че светът се върти около нея и красивите й къдрици.

Това беше. Лена освободи ръцете си и се вкопчи в раменете на Лив. Тя падна назад и се удари в земята. Лена нямаше да позволи последната дума да бъде нейна. Или последният удар.

— Добре, малка Мис Не-съм-тук-за-да-открадна-гаджето-ти! — Лена имитираше гласа на Лив. — „Наистина, ние сме само приятели, макар че аз съм по-руса и по-умна от всички останали накуп. Да не споменавам и сладкия си британски акцент?“

Лив изрита кал към нея, но Лена се отдръпна тъкмо навреме. И не спря.

— „О, и ако това не е достатъчно, нека се превърна в мъченица, така че всички останали да се чувстват гузни до края на дните си. А пък аз ще прекарам цялото си време с твоя чичо, за да започне той да мисли за мен като за дъщерята, която никога не е имал. А, май имаше една такава преди. Но на кого му пука! Каквото има Лена, ще се опитам да го взема!“

Лив се изправи на крака и се впусна покрай мен, но аз я удържах.

— Престанете! Държите се като идиотки! Това е от заклинанието! Дори не осъзнавате на кого трябва да се сърдите!

— А ти знаеш ли? — изпищя Лена, докато се мъчеше зад гърба ми да се добере до косата на Лив.

— Разбира се! Но единственият човек, на когото съм сърдит, не е тук.

Погледнах в краката си и видях нещо. Наведох се и вдигнах колана на Ридли от калната трева. Подадох го на Лена.

— Виновна е Ридли. Но я няма. Така че не знам на кого да крещя.

Чух двигателя на Бричката да ръмжи. Посочих към портата и всички видяхме как колата потегля.

— Всъщност мисля, че някой друг й е по-сърдит от мен. И изглежда е тръгнал да я търси.

— Наистина ли смяташ, че е някакво заклинание? — Лена погледна въпросително към Лив.

— Не. Мисля, че винаги се бием като улични кучета, когато се опитваме да се социализираме по купони — направи презрителна гримаса Лив.

— Виждаш ли? Пак го направи. Най-умната.

Лена се опита да се освободи от хватката ми, за да я докопа, но аз държах здраво и двете.

— Това е Furor, тъпачке — сопна й се Лив.

— Аз ли съм тъпачка? Казах Furor още преди цялото това нещо да започне.

Избутах ги навън през портата.