Прелестен хаос

— И двете се държите като тъпачки. А сега ще се качим в колата и ще отидем в „Рейвънуд“. И ако не можете да си кажете нещо хубаво една на друга, по-добре мълчете.

Не беше нужно да се притеснявам, защото вече бях научил едно нещо за момичетата. Съвсем скоро щяха да престанат да се заяждат една с друга и да забият зъби в мен.

* * *

— Стана така, защото той се бои да вземе решение — каза Лив.

— Не, защото не иска да притеснява никого — тросна й се Лена.

— Откъде знаеш? Никога не казва какво мисли.

— Не е така. Просто никога не мисли за това, което казва.

— Стига!

Побутнах ги през изкривените железни порти на „Рейвънуд“, бесен и на двете. Бесен и на Ридли. Бесен заради всичко, което видях. Furor, ярост, бяс — това бе точното име за станалото, каквото и да бе то. Мразех да се чувствам така и го мразех още повече, защото знаех, че чувствата бяха истински, дори да бе нужно заклинание, за да ги изкара от хората.

Лена и Лив още се дърляха, когато слязохме от колата, макар вече да знаеха, че са били под въздействието на заклинание. Просто не можеха да се въздържат. Или пък не искаха. Тримата влязохме през входната врата и аз застанах помежду им. За всеки случай.

— Защо не му дадеш малко пространство? — Лена мина пред Лив. — Да си чувала някога за третото колело?

Лив я дръпна назад.

— Сякаш съм искала да дойда тук? Значи за пореден път се предполага да разчиствам твоите каши? После ще забравиш за мен до следващия път, когато…

Вече не ги слушах. Гледах към прозореца на Ридли. Видях през него да минава сянка, зад завесите. Но личеше само силует, за който не бях сигурен, че е Ридли. Линк явно я бе настигнал, въпреки че не виждах Бричката.

— Мисля, че Линк е тук.

— Не ме интересува. Ридли има много за обясняване.

Лена вече бе на половината път по стълбището, когато прекосих прага. Веднага усети промяната — самият въздух бе по-различен. Някак по-светъл. Погледнах отново към Лив.

Изражението й отразяваше начина, по който се чувствах аз. Объркан, неориентиран.

— Итън, нещо струва ли ти се странно?

— Да…

— Заклинанието, Furor — каза тя. — Развалено е. Магията не може да премине защитните прегради на имението.

— Ридли! Къде си? — Лена вече би стигнала до спалнята на братовчедка си. Отвори с един замах вратата, без да потропа. Не й пукаше дали Линк е вътре. Не че имаше някакво значение.

Момчето вътре не беше Линк.

18.X Заложник

— Какво, по дяволите…

Чух гласа му, преди да го видя. Защото вероятно не очакваше да ме види в стаята на Ридли. Също както аз не очаквах да го намеря тук.

Джон Брийд се бе излегнал на розовия килим на пода с видеоигра в едната ръка и с пакетче чипс в другата.

— Джон? — Лена бе не по-малко изненадана от мен. — Не трябва ли да си мъртъв?

— Джон Брийд? Тук? Невъзможно… — Лив бе направо шокирана.

Джон пусна пакетчето чипс и скочи на крака.

— Съжалявам, че те разочаровам.

Застанах пред Лена и Лив с идеята да ги защитя.

— За другите не знам, но аз определено съм.

Лена не се нуждаеше от защита. Избута ме встрани.

— Как смееш да идваш в тази къща, след всичко, което направи? Престори си, че си ми приятел, а всъщност си искал само да ме заведеш при Ейбрахам! — отвън се разнесе гръм. — Всичко, което си ми казвал, е било лъжа!

— Не е вярно! Не знаех какво ще направят. Донеси ми библията. „Книгата на луните“, каквото искаш. Ще се закълна върху нея.

— Не можем да го направим. Нали е в Ейбрахам.

Беше ми писнало. Не иска да слушам как Джон се преструва на невинен глупак. Беше нова тактика, а аз все още се опитвах да възприема факта, че той се мотаеше в стаята на Ридли и ядеше „Доритос“.

Лена не беше приключила.

— Но това не ти беше достатъчно. И превърна Линк в… теб.

Косата й се беше накъдрила и искрено се надявах стаята да не избухне в пламъци всеки миг.

— Нищо не можах да направя. Ейбрахам ме накара — закрачи Джон нервно из стаята. — Аз… не помня почти нищо от онази нощ.

Прекосих стаята и застанах пред него, лице в лице. Не ме интересуваше дали можеше да ме убие.

— Помниш ли как довлече Лена до онзи олтар и я завърза? Тази част помниш ли я?

Джон спря да крачи и ме погледна, зелените му очи търсеха моите. Когато проговори, едва го чувах.

— Не…

Мразех го. Споменът за ръцете му върху Лена… За това как почти я загубих онази нощ. За него бе нищо. Празно петно. Но изглеждаше, че казва истината.

Отпусна се на леглото.

— Понякога губя съзнание. Така съм от малък. Ейбрахам казваше, че просто съм различен, но аз не му вярвах.

— Да не казваш, че според теб той има нещо общо с това?

Лив извади червения си бележник.

Джон сви рамене.

— Не знам.

Лена ме погледна.

Ами ако казва истината?

Ами ако ни лъже?

— Нищо от това не обяснява присъствието ти в стаята на Ридли — каза Лена. — И как въобще си влязъл в „Рейвънуд“?

Джон се изправи и отиде до прозореца.

— Защо не попиташ братовчедка си?

Звучеше прекалено арогантно за някого, който току-що е бил хванат на място, където не би трябвало да се намира. Лена се намръщи.

— Какво общо има Ридли с това?

Джон поклати глава и изрита разсеяно куп мръсни дрехи.