Проклятието на инките

Хелена представляваше толкова много от нещата, на които Уилсън се възхищаваше най-силно у хората - вярност, кураж и убеденост, непреклонна убеденост. Ако умре сега, щеше да е щастлив да знае, че пътищата им са се докоснали. Общата им съдба беше нещо, което не беше очаквал, постоянна сила, откакто стана Надзирател - и той я ценеше над всичко.

Дробовете му започнаха да се свиват конвулсивно от недостига на кислород. Беше чел някъде, че удавянето било приятен начин да умреш, че спасените хора твърдели, че когато поемали вода вместо дъх, не изпитвали болка, а само някакво спокойствие, сякаш се реят сред облаците. Болката започвала едва когато изкарат водата от дробовете им.

„Какво ли ще е да се удавиш в река от кал?“ - запита се Уилсън.

Помисли си за Хайръм Бингам с вечната цигара в устата му, за плашещо кльощавото му тяло, за начина, по който мрънкаше, когато не искаше да направи нещо.

Спомни си професор Оутър, гения, който бе променил церебралните му връзки, за да може да изцелява тялото си по команда, както и да задейства пълния потенциал на силите си. Забавният дребен човек беше негов приятел и наставник.

Внезапно в мислите му нахлу образът на епископ Франсиско - аленият пламък в очите му, злата усмивка, изкривила лицето му, докато гледаше как го пребиват. Вътре в него бе обезумялата душа на Франсиско Писаро, испанския конкистадор, унищожил империята на инките.

Отново се блъсна в нещо, което за момент спря движението му напред в калната вода. Силното течение го дърпаше, опитваше се да разкъса дрехите и кожата му. Накрая водата го завъртя и той отново се понесе, като удари главата си в някакъв камък. Опитваше се да се вкопчи в каквото и да е с пръсти, но не успяваше.

Отчаяно се нуждаеше от глътка въздух.

„Удавянето е безболезнен начин да умреш“ - напомни си той.

Внезапно се завъртя в течението - нещо хвана рамото, после и крачола му! Усети как го дърпат срещу бързото кално течение. Разни предмети продължаваха да го блъскат. Главата му най-сетне се подаде над водата и той отчаяно пое глътка въздух. Някой го държеше, но не можеше да види кой. После за момент го изпусна и той отново се озова под водата и се нагълта с мръсна вода.

Посегнаха още ръце, сграбчиха стъпалото му, после ръцете и краката и го задърпаха силно срещу течението. Главата на Уилсън отново се появи на повърхността, силният дъжд го шибаше в лицето и отми калта от очите му.

Разпозна гравирания нагръдник, притиснат в него. Акла се беше вкопчила в него и мускулите на тялото ѝ играеха под кожата.

Сонтане я държеше за кръста. Четири други жени воини държаха Сонтане, образувайки верига. Сантиметър по сантиметър Девиците на слънцето изтегляха Уилсън от силното течение.

Когато най-сетне го измъкнаха от калния поток, четирите се втурнаха към близката алея. Уилсън кашляше неудържимо и плюеше кал. Накъдето и да погледнеше, виждаше жени воини с мокри наметала на раменете и готови за стрелба лъкове, наблюдаващи наоколо.

Две жени клекнаха зад него и заудряха белезниците. На два пъти се чу звук на счупен метал и ръцете на Уилсън най-сетне бяха свободни. Той разтри китки и бавно се изправи на крака, обърнал лице към тъмното небе. Остави дъжда да отмие мръсотията от устата му, като в същото време бършеше калта от очите и косата си. Ризата му беше станала на парцали и я свали и я хвърли на земята. Мускулите му бяха напрегнати и той нададе първобитен вик, който отекна зловещо в стените на къщите около тях.

- Нито за миг не изгубих вяра, че ще се върнеш - каза Акла.

Уилсън се опита да овладее емоциите си, доколкото можеше.

- Къде е епископът? - попита той.

- В катедралата. Хайръм Бингам и капитан Гонсалес са с него.

- Ще атакуваме трите църкви - каза Уилсън. Той избърса голите си гърди - на мястото на обгорената рана на рамото му имаше розова кожа - както очакваше, тя се бе изцелила напълно.

- Намери ли Куба на инките? - попита Акла.

- Женският дух, за когото говорех, е тук - отвърна Уилсън. - Фактът, че мога да я виждам, означава, че Кубът е наблизо. Заведете ме при епископа и ще ме отведете до нея. Нататък тя ще ме води.

- Кристалната кутия пристигна - каза Акла и посочи Сепла, която носеше кожена торба на гърдите си. - Разполагаме с необходимия съд за пренасяне на Куба, остава само да го намерим.

- При нападението ще има много жертви - каза Уилсън и погледна към Сонтане и другите жени, които ги бяха наобиколили. - Войниците имат много оръжия и са под властта на духа на Франсиско Писаро.

- Той ли контролира Куба на инките? - попита Акла.

Уилсън кимна.

- Писаро е опитен пълководец. А вашата броня не може да спре куршуми.

- Писаро е достоен противник - каза Акла, сякаш отлично познаваше репутацията му. - Още по-добре. Ние сме Девиците на слънцето и за нас е чест да загинем в битка. Обучавани сме през целия си живот за този момент. За нас това е възможност да изпълним онова, което ни е писано, и да оправдаем вярата на Мама Окло и Мамаконите в нас. - По лицето на Акла се стичаше дъждовна вода. - Споделихме много, Уилсън Даулинг... за мен ще е чест да тръгна на бой с теб.